Выбрать главу

Фаларис се вбесява и заповядва да изправят философа пред съд. Той самият ще произнесе смъртната му присъда и Питагор ще види кой има по-голяма власт — оракулът или Фаларис.

Зад сцената се чува силният и спокоен глас на Питагор:

Ако избави някой народа от зъл тиранин, не тиранът — врагът му като спасител ще се запомни. Тъй Хармодий и Аристогитон416 ще светлеят във историята вовеки веков над Хипарх.

Театърът се разтресе от аплодисменти. Фабий, готов за последното си излизане, е крайно възбуден. Той слуша градушката от ръкопляскащи длани и чувствува как думите, които е написал, завладяват тълпите. Чувствува, че хиляди хора са с него, стоят зад него. Всичко се смесва в главата му: той самият… пиесата му… развълнуваните зрители.

Зад сцената се чуват виковете на агригентските тълпи.

Тимпаните поддържат темпото на флейтите и кларнетите, музиката призовава към настъпление. Цялата атмосфера в театъра призовава към настъпление. В този миг Фабий трябва да излезе, но развълнуваният автор изведнъж забравя своя текст. Той изтичва на сцената, застава пред хора, ала не може, не може да си спомни думите на Телемах и пламнал от нагорещената атмосфера в театъра, започва трескава и страстна импровизация:

— Докога ще търпим, народе агригентски? Не можете ли да се избавите от изверга? Спомнете си за ястреба, гълъби! Вашето спасение не е в бягството, а в нападението!

Театърът на Помпей се олюлява от викове. Викове на хилядите, които бяха станали от местата си и вдигаха заканително юмруци:

— Да се убие кръвожадният хищник!

— Долу тиранът!

— Стига съдилища и убийства!

— Край на произвола! Искаме справедливост!

— Справедливост!

Луций даде знак на претора. Ек на бойни тръби — продължителен, пронизителен — заглуши виковете на хората. От всички врати в театъра нахлуха преторианци с мечове в ръка. Викове и суматоха. Тълпата се бие с войниците.

Още непомислили за бягство, Фабий и артистите са арестувани и оковани.

Ливила бавно се надигна от креслото си и каза през рамо на Луций:

— Много ти благодаря за прозорливата намеса. Заради теб няма да знам какво трябваше да стане с Фаларис. Всичко ми разваляш в най-хубавия момент.

Луций не отговори. Той наблюдаваше битката на сцената. С отмъстителен поглед проследи как извеждат Фабий. Бунтар! Ще организира въстание! Ще сваля Калигула от трона! Луций почервеня. Ако падне Калигула — пада и той. Съдбата на Калигула е вече и негова собствена съдба.

— Ще благоволиш ли да забележиш, моя златна главички, че те чакам? Размечта ли се, или и ти искаш да видиш края? — Ливила се засмя: — Краят на фаларисовци не е весел, съгласен ли си, миличък? Кой каквото си постеле, на това ще легне. Нали чу какво каза Фабий: „Не можете ли да се избавите от изверга?“

Изверг. Права е тази цинична жена. Прав си Фабий. Права е и тази ревяща сган. Но Калигула не бива да падне! Луций се изправи, чертите на лицето му бяха вкаменени. Той тръгна енергично редом с Ливила.

— Не бързай толкова, любими. Убиват ми новите сандали. Пожали крачката на своята обожавана Ливила.

Луций забави ход и се замисли. „Рим ненавижда Калигула, но се страхува от него. Ще се страхува и от мен!“

55

Три часа след арестуването на актьорите пратеникът на Луций пристигна в Остия и предаде донесение за пиесата, за хода на представлението и демонстрацията в театъра. Луций съветваше императора да се върне в Рим и за назидание на тълпите веднага да устрои съд над бунтарите. Херея го посъветва същото; няколко часа след полунощ императорът на кон, съпровождан от Херея и от подсилена лична охрана, влезе през остийските порти в Рим. Още на Кливус Делфини, разделящ Авентина на две, се чуваше далечната врява на тълпите. Пред Големия цирк императорската свита се натъкна на групи хора. Народът позна императора. Стотици гласове пресипнало викаха:

— Долу тиранът!

— Долу Калигула!

Императорът чу всичко това. Първото чувство, което го обзе, бе гняв срещу неблагодарната сган, а после — страх. Преторианците на Херея му проправяха с меч и кръв път към Палатина. Калигула трепереше: как да повярва, че днешният ден е само едно недоразумение, едно изключение, dies nefastus417, просто кошмарен сън? Как да повярва, че утре и през следващите дни истинската реалност пак ще бъде славата, върховната императорска власт, робската покорност и безграничната плебейска почит? Как ще стане това, след като тази паплач продължава да вилнее и сега, толкова часа след представлението? „Къде са моите сенатори? Изпокрили са се в домовете си, заключили са се, а мене са ме оставили на произвола на съдбата! Кучета!“

вернуться

416

Хармодий и Аристогитон — убиват през 514 г. пр.н.е. един от двамата атински тирани — Хипарх. Брат му Хипий наказва убийците. Двамата тирани са синове на Пизистрат, тиран, управлявал самовластно Атина от 560 до 527 г. пр.н.е. Известни са още с бащиното си име Пизистратиди.

вернуться

417

Dies nefastus (лат.) — злощастен ден, неблагоприятен за започване на каквото и да е дело.