Калигула скочи от коня, влезе в двореца и като мяташе неспокойни погледи на всички страни, отиде в атриума. Не се поклони на ларите и пенатите, както правеше обикновено, защото гневът съвсем бе помрачил мислите му. Чувството за безкрайна несправедливост и обида го раздираше. Хапеше ръце от злоба, късаше завесите, риташе креслата, скимтеше като ранен звяр, но изведнъж си спомни за своята мощ и се успокои. Изслуша подробния доклад на Луций, одобри крутите мерки, които бе взел за потушаване на бунта. После нареди да извикат Херея.
— Какво мислиш да предприемеш, Касий?
Неразговорливият префект сви рамене:
— Трябва да се запуши устата на тая паплач.
— Ами артистите?
— Бих ги изгонил от града тези подстрекатели — отговори Херея, но тъй като питаеше известна симпатия към артистите, смекчи своята присъда: — Те навярно не са и предполагали какво ще произлезе от това… За всичко е виновна тая сбирщина от просяци.
Херея виждаше разлика в прослойките на римското население; императорът на всичко казваше народ. Херея приписваше вината на продажната сган. Калигула не разбра тази разлика и се намръщи.
— Какво ще правиш после?
Херея погледна спокойно императора и каза:
— Днес ще наредя да понатупат неколцина. После няколко дни ще държа войниците в готовност. Утре тълпата ще поръмжи още малко, а вдругиден ще се успокои. Подхвърли им, домине, сто пантери в цирка…
Същото го посъветва и Луций.
Императорът полегна. Притвори очи и се загледа в червените езици на светилниците. До слуха му долетя шум. Викове на тълпа. Стори му се, че чува „Долу тиранът!“ и си представи юмруци и раззинати уста. Размаха сърдито ръка, за да прогони видението, но шумът и виковете не преставаха. Калигула се повдигна ужасен — не, това не е халюцинация, а реалност. Вслуша се — виковете продължаваха. Той изтича на дългата, тясна тераса, която опасваше северната фасада на двореца от палатинския път до Кливус Виктория. И в лунната светлина видя почернелия от народ Форум. Оттук вече ясно чуваше виковете „Долу тиранът!“, чуваше и дрънченето на металните наколенници, броните и щитовете на войската, която настъпваше срещу тълпите. Калигула изтича обратно. Влезе в спалнята. Тя бе обърната на юг, към Големия цирк. Тук шумът от Форума се чуваше най-слабо, само като бучене на буйна река. Озърташе се като преследван звяр, но скоро се успокои: та нали си има Херея и хиляди тежковъоръжени войници! Дворцовата охрана е желязна стена. От какво да се страхува? Той се хвърли върху леглото.
Притаил дъх, Калигула лежеше по гръб — затворил очи и затиснал с възглавници ушите си. Туптенето на сърцето му и далечното бучене на тази проклета река се усилваха, приближаваха… защо сега така ясно чува бученето? Възможно ли е това? Калигула взе наметалото си и се изкачи по тайната стълба на покрива на двореца. Тълпите отстъпват пред преторианците по Виа Сакра и Виа Нова, заобикалят Палатина от юг, през долината под Целий, и се втурват в Големия цирк. Многогласен, макар и по-тих тропот се чува отдясно, откъм олтара Genii loci418, откъм Тържището и отзад, откъм Големия форум. „Обграждат ме като лисица в дупката“, тракаше със зъби императорът. Шум, рев, дрънчене на оръжие и викове изпълваха нощта.
— Долу тиранът! По-малко данъци, повече хляб! Panem, non circenses!419 Долу Калигула! Долу братоубиецът!
Облаци скриха луната. Нощта се превърна в огромна черна паст, пълна с тропот и викове, които пронизват ушите; императорът хуква, спуска се надолу, тича из двореца, пита къде е Херея, няма го в двореца, да, да, това е добре, значи, е там, там… Императорът търси кътче, където не проникват тези ужасни звуци, най-после го намира. Това е библиотеката на Тиберий под свода на перистила, най-тихата стая в двореца.
Изтощен от страха, той се свлече в креслото. Тук бяха запалени само два светилника на подставки, залата тънеше в полумрак. Пергаментовите свитъци имаха от единия си край обикновени, направени от кедрово дърво плочки, които висяха на връвчица. Никакво злато или скъпоценни камъни, с каквито се украсяваха свитъците на патрициите. Калигула, взрян в сумрачната зала, напрегнато се вслушваше. Нищо, нищо, нищо. Въздъхна облекчено. Той обърна глава към бюста на Тиберий, изваян като жив от гръцки скулптор. И в полумрака Калигула видя: лице загадъчно, непроницаемо, но с подчертано изразени клавдиевска гордост и презрение. Очите пламтят под сключените вежди сякаш два нажежени кръга.
418