Калигула гледаше изпитателно лицето на дядо си. „От тебе се страхуваше целият Рим. Ти казваше: «Нека се страхуват, стига да ме слушат.» — Калигула нервно потрепна. — Слушаха те и мълчаха. А мене? Мене ме ненавиждат. — Скръцна гневно със зъби: — Нека ме ненавиждат, стига да се страхуват. Но дали още се боят от мене? — В ушите му отново забуча: «Долу тиранът!» — Кой си позволява да ме нарича, тиран? Нима на мене не ми е позволено всичко?“
Ревът на тълпата проникна и тук. Рев — див и яростен. Сякаш някъде съвсем наблизо се е разразило сражение. Калигула скочи. Вледеняващ страх пълзеше от крайниците към сърцето му, но в главата му кръвта вреше. Той се замята из стаята, хващаше се за килимите по стените, късаше свитъците, папирусите пращяха, ревът се усилваше… Пръстите на мрака го стискаха за гърлото… Страх, безумен страх го душеше.
Да избяга! Да! Но къде? На Капри като Тиберий? В Анциум, Тускулум или Баи, където има непристъпни като крепост дворци? Или пък на Инсула Флорида420 в своя летен дворец в Сегеста? Но ще му помогне ли това? И в Сицилия ще го намерят. Или да се укрие на луксозната си яхта? Не. Навсякъде ще го намерят. Лицето на Тиберий е присмехулно, иронично: ти си моят убиец, но и ти няма да се спасиш от ръцете на своя убиец!
Императорът започна обезумяло да вика Херея. След малко префектът се появи — уморен, недоспал. Той доложи:
— Бяха се разбунтували по-силно, отколкото в театъра. Заповядах отново да се употреби оръжие. Доста кръв се проля.
Обзет от страх и ужас, императорът хукна из коридорите. Разтвори първата врата, до която стигна. Това бе стаята на Ливила. Тя се готвеше за сън, разресваше косите си със златен гребен. Той се сгромоляса в креслото.
— Я гледай, властелинът на света! — ухили се Ливила. — Какво ти е, Гай? Дишаш като Инцитат след състезание. Какво се е случило?
Калигула тракаше със зъби:
— Ти не чуваш ли?
— Чувам. Е, и какво? Ти си го докара това, братленце. Мислиш, че Senatus Populusque Romanus ще те обичат, загдето ги ограбваш и се наслаждаваш на, болките им, когато ги изтезават?
Императорът изкрещя:
— Ливила! Ще заповядам да те набият!
Тя избухна в смях:
— Браво! Виждаш ли? Това си ти. Задето ти казвам истината — да ме набият. А не искаш ли жива да ме хвърлят в нажежения бик, както правеше Фаларис? Не се ежи. Аз знам, че си изверг. Нали и аз съм същата, братче? Такова си е нашето семейство.
Ливила пристъпи и помилва пребледнялото му лице:
— Хайде, успокой се! Не тракай така със зъби! И ти си ми бил герой! Виж, Луций е нещо друго. Той е за император. Хайде, легни си вече, запуши си ушите с възглавници и заспи.
— Искам при Цезония — едва изрече Калигула.
Ливила се ухили:
— О, разбира се! Нашата драга императрица! Тихото убежище! Изворът на мъдростта! Тичай при нея. Или почакай, аз ще те отведа:
Цезония спеше. Калигула я събуди. Тя го изслуша, прозявайки се. После се усмихна, като че ли нищо не се е случило, направи му място да седне до нея на леглото.
— И от какво се страхуваш, Гай? От викането? Че това нищо не е. Нали си имаш войници?
Гласът й бе спокоен, уверен. Императорът се посъвзе от нейния трезв глас.
— Искаш ли да изпиеш отвара от мак и да си легнеш? Вече съмва. Отдавна трябваше да си заспал.
Калигула седеше неподвижно, мълчеше и продължаваше да премисля плановете си за бягство.
— Или пък нареди да ти приготвят ваната и да ти направят масаж. Ще се освежиш, драги мой.
Императорът не направи нито едното, нито другото. Погълнат от своята идея, той заповяда да извикат авгура и се изкачи с него на покрива. Помощниците на авгура носеха, в клетки бели свещени гълъби.
Небето беше ясно, без нито едно облаче, над планините Албани изгряваше слънцето. Градът от мрамор и злато блестеше. Roma aeterna, красавецът над красавците, се протягаше, многобройните му гърди, коремчета, бедра бяха позлатени от слънчевите лъчи и той се пробуждаше с привичната си утринна песен, сякаш през нощта не е участвувал в кървава сеч, а е спал дълбок сън след сладка любов.
Гълъбите литнаха, нервни тръпки разтърсиха императора: както в тази проклета пиеса — само ястребът липсва! Птичето ято се насочва към северозапад, към Рейн. Белите крила блестят така ослепително в слънчевите зари, та чак очите го заболяват. Какво е това? Ятото лети неуверено, едва пори въздуха; ах, северният вятър духа насреща им; той разкъсва ятото, гълъбите се премятат в неговите струи, после изведнъж се обръщат, сгъстяват се в една редица и стремглаво, като сребърни стрели, политат на югоизток към Египет.
420