Императорът извика.
Авгурът поглеждаше крадешком императора, като се стараеше да отгатне в този обратен полет някакво добро предзнаменование. Говореше несвързано:
— Вятърът им попречи, чудесно летяха, в стройна редица, ти сам видя това, божествени, нали си нашият върховен авгур?
Калигула го прекъсна с движение на ръката. Той вече знае това, което искаше да узнае. Да, да! Ще избяга в Египет! Неговата отколешна мечта! Да пренесе седалището на управлението в Александрия, да направи от нея престолен град на империята, и център на света и да се възкачи като фараон с божествен ореол върху трона на египетските царе! Там ще бъде в безопасност. Не на Рейн, а в Александрия. Да се махне от тази пареща под краката му земя, да се махне от тази римска сбирщина. Над Рим духат и винаги ще духат опасни ветрове, които биха се превръщали в бури и урагани, след като и тези актьорски нищожества се осмеляват… Къде е Луций? Къде е Херея? Той се спусна надолу разлютен. Там го чакаха Херея и Луций със своя отчет: през нощта толкова и толкова убити жители, толкова и толкова преторианци…
Калигула го прекъсна:
— А какво е положението сега?
Херея гледаше настрани, колебаеше се, но не можеше да излъже:
— Негодници. Изподраскали са всички стени…
— Говори!
— Пак стихчета…
— Против мен? За мен? — беснееше императорът.
Херея кимна смутено.
— Какви? Искам да знам!
Херея се обърна към Луций. Той извади изпод тогата си намазаната с восък дъсчица и неуверено я подаде на императора. Калигула зачете:
Вените на слепоочията и шията на Калигула набъбнаха, той едва дишаше, сякаш всеки миг ще припадне. Луций грижовно го настани в креслото, Херея изтича за глътка вода.
— Прости ми в името на боговете, мой цезаре! Ти сам пожела да узнаеш…
Императорът успя да се овладее. Прекъсна Луций с жест, не искаше да слуша извиненията му. И задъхано изрече:
— Кой… кой е писал това?
Луций сви рамене:
— Никой не знае и не може да се открие. Някакъв гнусен, анонимен автор… Но виновникът е Фабий Скавър. Това са плодовете на неговите подстрекателства… — И след пауза добави: — Да наредя ли да го удушат в затвора?
Калигула не се помръдна. Мисълта за Египет му вдъхваше кураж. Той каза на Луций:
— Не, да се задуши по моя заповед — в никакъв случай. Ти казваше, че след един час сенатът ще се събере? Ще отидеш там и ще предадеш моето желание.
И вече спокойно, без вълнение той обясни на Луций какво трябва да предаде от негово име на сената. Луций гледаше императора с възхищение.
Тази нощ, когато римският народ се тълпеше на Форума, в Големия цирк и настояваше да се отстрани тирана, когато проливаше кръв в предварително изгубената битка срещу мечовете на преторианците; тази нощ, когато след дълги години римският народ вдигна юмрук срещу главния си потисник, обсебил изцяло властта, тази нощ, когато императорът се мяташе из двореца, уплашен от гнева на тълпите, и мислеше за бягство отвъд морето — тази нощ римските сенатори си спяха спокойно както винаги.
Те нямаше за какво да се тревожат и безпокоят. Знаеха своите преторианци, тази желязна гвардия, която е способна — капка кръв тук, капка кръв там — да задуши още в зародиш всякакъв бунт. И все пак, колкото и да не ставаше днес дума за тях, събитието ги засягаше. Тъй като те и императорът бяха същински скачени съдове, макар това външно невинаги да личеше, макар императорът от време на време безмилостно да прочистваше редовете им. Те бяха неразривно свързани помежду си. Знаеха, че римският народ е разпокъсан, че Populus Romanus е едно vagum421 понятие, една прииждаща река без определено русло, която се разлива в хиляди локви, а те бързо пресъхват и след това остават само досадни комари. Знаеха, че хората, изкарващи си с труд прехраната, са разяждани от огромна паплач, която е готова днес за една сестерция да каже на бялото черно, а утре — за две — обратното.
Сенаторите, опората на държавата, се наспаха добре, изкъпаха се, закусиха. След това техните главни представители Авиола и Хатерий Агрипа се срещнаха на съвет с двамата консули: чичото на императора — Клавдий, и Гай Петроний Понций. За всички освен може би за Клавдий — този нещастник — бе ясно, че нещо трябва да се направи. Primo422: необходимо е да се подслади животът на императора, преживял такива горчиви мигове заради бунта на развилнелите се артисти; secundo (но за това не се говореше на глас): трябва да се възползуват от възможността, която им даде разбеснелият се народ, и да внушат на императора мисълта, че не така нареченият народ, а сенатът и римските богаташи са неговата опора, защита и спасение.