— Знам, с владетеля на Рим — отвърна Авиола, — знам също така, че само заедно… ти и ние… можем да спасим империята. Това са знаели и Август, и Тиберий. Тиберий побеждаваше винаги, защото пръв нападаше. Нападението е военна слава. И ти знаеш това, мой господарю!
Калигула се стъписа. Замига и закърши пръсти. Авиола разбра, че императорът е разколебан.
— Днес ще падне главата на бунтаря Фабий Скавър и римската сган ще се изпокрие в дупките си. За тебе в Рим вече няма да съществува опасност и не е нужно да бягаш. Но трябва да помислим, мъдри владетелю, за новата опасност: за варварите!
Калигула беше объркан. Сви се на лежанката. Авиола се възползува от нерешителността му и продължи:
— Ние така ще въоръжим римските легиони с техните прославени орли, че варварите само като ги зърнат, ще си плюят на петите. Ти, синът на Германик, ще поведеш войската, която лесно ще премине Дунав и Рейн и ще обогати Рим с нови държави и провинции. Но Страбон ще опише новия свят. Света на император Гай Цезар…
Калигула се размърда, а Авиола ковеше желязото, докато е горещо:
— Ти ще се върнеш в Рим с триумф, какъвто никой досега не е виждал! Ще станеш безсмъртен! Заклевам се, че ще дам половината си богатство за прославянето на твоя триумф!
— И аз! И аз! — екна триклиниумът.
Копнежите им се кръстосаха като мечове на гладиатори.
Сенаторите, тези магнати на златото, наблюдаваха внимателно лицето на императора. Безумец! Глупак! Само как зяпна, как му блеснаха очите, щом чу думата „триумф“! Сигурно вече се вижда в златната колесница по Виа Сакра, властелин на света в пълна слава, увенчан от безсмъртие…
Императорът размисляше: „Искат да ме махнат от Рим. Ако ме няма в Рим, ръцете съвсем ще им се развържат. Ако съм някъде далече на Дунав, могат да ме лишат от трона, могат да си провъзгласят за император някой друг. Глупости! Войската е на моя страна. А започна ли война, обещават ми триумф. Триумф, какъвто светът не е виждал досега!“
Инфантилната душа на Калигула налапа въдицата на безсмъртната слава. Злато, войници — всичко ще има, за да се прослави. Не се налага да жертвува нищо свое. Ами ако загине във войната? Тази мисъл изведнъж попари мечтите му за триумф.
Той мълчеше, напрежението нарастваше. Сенаторите схванаха, че картината на славата е помрачена от нещо по-силно.
О, богове, кой може да го разбере този човек? Постоянно да си нащрек и да дебнеш настроенията му, за да не сбъркаш! Авиола го удари през просото:
— Титлата Баща на отечеството, титлата, с която ще се прославиш както Октавиан Август и дори повече от него и ще влезеш в историята, задължава и теб, и нас, любими наш владетелю…
Отвън се чу тропот на копита и мигом след това бързи стъпки. В триклиниума се втурна Луций Курион. Не поздрави никого. Застана до императора с лице, зачервено от вълнение.
— Какво е станало, Луций?
Луций се наведе и започна надълго да му шепне нещо.
— Какво казваш? — едва изрече императорът.
— Повече от двадесет хиляди войници. Между Ленция433 и Лауриакум част от германците вече са преминали Дунава — шепнеше Луций. Но в абсолютната тишина се чуваше всяка негова дума. — Елий Проб е отстъпил. Има опасност варварите да нахлуят и в Панония!
Сенаторите се разтревожиха. Луций изправи снага и застана като страж до императора.
Калигула мачкаше с две ръце края на морскосинята си, избродирана със звезди туника, дишаше хрипливо и безпомощно оглеждаше присъствуващите.
Авиола пристъпи до него:
— Лоши вести ли има, господарю? Не се плаши, дори и най-лоши да са. Ние сме с теб!
В този миг изведнъж, като мълния, светъл лъч прониза мрака на страха, който бе обзел императора. Това е разрешението! Единственото и съвършеното! Той засия. „Боговете ли внушиха тази блестяща мисъл на своя земен брат? Или това е проява на благодетелната съдба, която ме покровителствува? О, аз не съм побъркан като Тиберий да напусна Рим, та да ви дам възможност интрига след интрига да ковете зад гърба ми!“
Императорът отпи от чашата си и стана. Изправиха се и сенаторите, предчувствувайки тържествеността на мига.
— Не би бил мъдър този владетел, който не признава правотата на своите съветници и не е способен да разбере грешката си. Аз реших. Ще отправя своите легиони на север. Ще разширя територията, наследена от нашите прадеди. Ще спечеля за Рим нови провинции и нови богатства…
Думите на императора бяха прекъснати от ликуващи гласове:
— Vivat Gaius Caesar Imperator!
Императорът прегърна и целуна всекиго. Сенаторите подлудяваха от радост. Най-после постигнаха целта си! „Да имаш и да живееш!“ Ръкопляскаха, тропаха с крака, викаха, задъхваха се от щастие, вдигаха чаша след чаша и пиеха. С цената на колко страхове бе спечелена тази победа!