— Я да видя новаците! — заповяда Фабий на Кар с повишен тон.
Кръчмата стихна, очите се впериха в артистите.
Тит Муран бе красив младеж. Къдрави коси, очи мечтателно премрежени, глас — мек и гъвкав.
— Нещо от Катул, момче — рече Фабий, ефектно опря гръб о стената и скръсти ръце на гърдите си.
Младежът се поклони и започна:
Фабий прекъсна с жест младежа:
— Защо, дявол го взело, всеки избира това вяло стихотворение? Защо, да речем, не това:
Чу ли? — наведе се Руф към Луп. — Няма нито роби, нито пари, нито огнище — това не мирише ли на подстрекателство?
— Мълчи и си пий! Ами че той наистина нищо си няма, дебелако!
— Продължи нататък, Муране! — заповяда Фабий.
Младежът се изчерви, не можеше да продължи, не знаеше тези стихове. Фабий се усмихна.
— А стойка можеш ли да направиш?
Муран объркано погледна мръсния под. После — ръцете си и пак пода.
— Кокона! — хапливо подхвърли Фабий.
Младежът се наведе, опря решително длани на мръсния под и направи олюляна, неумела, несигурна стойка.
Фабий огледа публиката и начумерено се разсмя. И докато се усетят, той стоеше вече на една ръка върху масата между каничките, огромното му тяло — изправено нагоре като свещ, независимо от виното, което тежеше в главата му. Залп от аплодисменти! Фабий им отвърна с усмивка и седна. Старият Скавър размаха каничката си и извика възторжено:
— Какво се зверите, дръвници, какво? На една ръка, видяхте ли? Върху масата! Моят син!
— Има още много да се учиш, Муране. Следващият!
Младежът си отиде на мястото като попарен и по знак на Кар се приближи чернокосата. Тя вървеше леко, стъпваше плавно, вперила във Фабий своите големи, искрящи очи.
— Хубаво момиче! — обади се някой.
Фабий усети безпокойство. Тези очи го изваждаха от равновесието му. Той осъзна, че цялата кръчма го наблюдава и заговори като господар с робиня. Изпитото вино го насърчаваше.
— Ти какво можеш?
— Да танцувам.
— Да танцуваш? — засмя се грубо. — И това е всичко? Нищо повече?
Тя отметна глава назад.
— Нищо, друго.
— Та ти почти нищо не можеш, момиченце! Е, хайде да видим. Покажи краката си! — заповяда Фабий и сам изненадан чу как гласът му хрипти.
Синият хитон покриваше коленете й. Тя отстъпи крачка назад. Имаше хубави прасци.
— По-височко! Вдигни хитона!
Скавър стана, опря се на масата и я загледа. Викна с пиян глас:
— Така! По-високо! По-високо!
Ниският, дебел Руф също стана и се присъедини:
— По-високо! По-високо!
Момичето стоеше неподвижно, като че ли не разбираше.
— Какво гледаш? Не разбра ли? Вдигни хитона!
Червенината от лицето й пропълзя по шията чак до рамената. В очите и блесна гняв. Не се помръдна.
Виното разпалваше Фабий, срамежливостта на девойката го раздразни. Скочи към нея и протегна ръка, за да й вдигне хитона. Но тя най-неочаквано го удари през ръката с всичка сила и избяга. Гръмна смях, Фабий стисна зъби и пребледня; Такова нещо още не беше му се случвало! Пред цялата кръчма! Ловко го обърна на шега:
— Прекрасно! Тази целомъдрена девица ще танцува ролята на Йо115, която бяга от Зевс! — разкикоти се гръмко Фабий, но смехът му звучеше фалшиво. Махна повелително с ръка: — Следващият!
Ганио въртеше шишовете над жаравата и лукаво се хилеше.
Русокосата изприпка като козле, раздавайки усмивки на всички страни, казвала се Памфила, белите й зъбки святкаха, завъртя се ефектно и закаканиза със страстните си карминени устица ролята на благородна римска девойка, влюбена в силния гладиатор.
Фабий се преструваше, че харесва Памфила, усмихваше й се с мътен поглед и когато тя довърши въздишките си по гладиатора, я настани до себе си и й наля вино. Но мислеше за онази — дръпнатата. Яд го беше.
Старият Скавър, вече съвсем пиян, прегръщаше грънчаря и ревеше в ухото му, сякаш надникваше морска буря:
— Чудо син имам, а, какво ще кажеш, гърненце? — И подхвана нещо като песен.
Фабий притискаше русокосата, но мислеше за другата. Мръщеше се. „Мърла такава, ще ми разиграва театър! Но какви очи! Можеше да ме прободе с тях! Има нещо в нея… Глупости! Да върви по дяволите!“ Той сграбчи крепко Памфила и започна да я целува в устата яростно и страстно.
115