Старият Скавър бе на върха на блаженството си, носеше се по вълните му, надул всички платна, и викаше към цялата кръчма:
— Кой от вас, жалки нещастници, има такъв син като моя! — Вдигна каничката: — Пия за твое здраве, Фабий!
— И аз за твое, любими родителю! — извика велегласно като в амфитеатър Фабий и виното потече върху масата от наведената каничка.
Памфила изписка и се отдръпна, за да не се изцапа хитонът й. Фабий я погледна със стъклени очи и презрително я отблъсна на пейката. Престана да й обръща внимание. Къде ли е онази? Виното разбъркваше мислите му. Навън е вече нощ, тъмна-тъмница, тя не приличаше на другите, какво се таеше в очите й? Упрек и гняв, то се знае, но какво още имаше в тях, та така светеха… „Защо изведнъж настръхна, зверче такова… Вярно, бях груб, но нищо лошо не мислех…“
Фабий скочи и започна да крещи:
— Хора, кажете, добър човек ли съм аз, или не съм?
От всички страни викнаха:
— Добър! Добър! Чудесен! Ти си най-добрият мъж на света, Фабий!
— Най-добрият на света! — ревеше Скавър.
— Ганио! Вино! — заповяда Фабий и запрати каничката към най-отдалечения светилник, улучи го, парчетата се посипаха в краката на кръчмаря.
Руф се обърна с надебелял език към Луп:
— Вече е пиян. Това е добре. Вече не говори за отечеството. Никаква политика.
Ганио сбърчи вежди и изтича към Фабий, който посягаше към нова каничка:
— Какво правиш! Разполагаш се, като че ли и тук си принципал117! Ще ми чупиш каничките и светилниците! Да не ми ги купуваш ти?!
— Всичко ще ти изпотроша и дори ще ми благодариш за това, прокиснала бъчво! — гърмеше Фабий. — Ако не бяхме аз и моите хора, човешки крак нямаше да стъпи в тая твоя мръсна дупка, ясно ли ти е? Заради нас идват хората тук…
Кръчмата с буен вик потвърди думите му. Ганио, подбуждан и от старата си ревност, се разсмя злорадо: — Видяхме колко си привлекателен! И пленителен! Ха-ха! Фукльо! Под носа ти се изплъзна малката! И сега ще се пръснеш от яд!
Ганио попадна в целта. Честолюбието на Фабий бе засегнато. Очите му се наляха с кръв. Той прелетя с един скок над масата, с втори се намери при кръчмаря и го повали на пода. Гостите наскачаха, ококориха очи. Ето го нашия Фабий! Пак ще стане весело! Ха да видим, момчета!
Артистът сграбчи кръчмаря за черните кичури, Ганио впи нокти в лицето му. Бликна кръв. Волумния се хвърли със сърцераздирателен вик към тях и започна да ги разтървава.
— Не се меси! Остави ги да се разправят сами! — обадиха се гласове.
Фабий така удари главата на кръчмаря о пода, та чак се чу глух звук. Ганио зави от болка и отчаяно се запремята. Двамата се валяха по пода, събаряйки столовете. Артистът нанесе великолепен удар в брадата на Ганио. Гостите изреваха възторжено.
— Macte fabet.118 — театрално извика Фабий и обърна юмрука си с палеца надолу. Ганио лежеше и само хриптеше. Волумния го изтриваше с оцет.
Фабий се изправи, дишайки тежко, и погледна поваления. Над лявото му око течеше струйка кръв. Кръчмата аплодираше. Ръкопляскаха и пияните съгледвачи Луп и Руф, тъй като побоят не е политика.
— Моят син е Херкулес! — викаше с цяло гърло Скавър. — Всички до един може да ви повали, мърши такива!
И като се олюляваше, старият Скавър тръгна с протегнати ръце да прегърне прекрасния си син.
Тази вечер беше чудесно начало на бурни преживявания: гуляят продължи три дни и три нощи, имаше побоища, имаше момичета, виното се лееше като река, жълтиците се търкаляха и на четвъртия ден по пладне Фабий се пробуди до самия Тибър — как се бе озовал там, една Хеката знаеше, богинята на нощта! Край него хъркаше Скавър, а върху водата се поклащаше лодката, с която старецът вече четири дена не бе ходил на риба.
10
В атриума119, на олтара пред статуйките на ларите и пенатите, стоеше бронзова съдинка, наподобяваща девича гръд, опряна върху зърното. От фитилите, сплетени от бял бисос и плуващи върху абаносови дъсчици, се издигаше по-скоро дим, отколкото пламъчета. И аромат. В дървеното масло майката бе капнала лавандула. Както някога. Бял благоуханен дим. И сред него — лицата на божествата, които охраняват рода. Колко столетия са те между нас? Дървото се е попукало от времето, боите са олющени, устните — разтегнати в усмивка. Но старите божества са добри божества.
Луций стоеше между родителите си, свел глава пред божествата. Той постави пред тях парче пшеничен хляб и чаша мляко. За завръщането. И за щастие. Протегнатите ръце на матрона Лепида трепереха. Бащата бе самото олицетворение на гордостта. Благоуханният дим лютеше в очите, сладнеше, омайваше. Както някога.
118
119