Януарското слънце нахлу със сноп лъчи в атриума и сякаш се посипа ясен звън. Вляво от олтара стоеше мраморен Сатурн, древният бог на римляните земевладелци, отдясно — Веста, покровителката на домашното огнище. Между капителите на строгите дорийски колони се олюляваха гирлянди от зелени клонки. Зеленината се отразяваше в жълтия нубийски мрамор на колоните и стените. Петдесет роби два дни украсяваха двореца за посрещането на сина. В стената срещу Луций открай време имаше пукнатинка. В нея, като малък, той мушкаше тревички, листенца или цветче. И сега в пукнатинката имаше бръшляново листо! Погледна трогнат майка си.
От перистила долиташе тиха музика. Пей, лиро, пей, еолова лиро, за свидния роден дом!
В малкия триклиниум бе приготвен обядът. Само за трима. Бронзова Деметра120, от чийто рог на изобилието, се сипеха плодове, украсяваше залата. Светлината трептеше върху мозайката на пода, подскачаше по белите и сивите квадрати. Луций съзря тази игра и се усмихна: когато беше малък, той прескачаше сивите и стъпваше от бял на бял квадрат. Колко мънички му се струваха днес тези плочи. Родителите почти не се хранеха, не откъснаха очи от сина си.
Майката сама му предлагаше най-вкусни ястия:
— Ти по-рано обичаше това!
Помилва й ръката:
— Да, майко. Благодаря.
Бащата разглеждаше сина си с гордост. Силен, строен, обгорял от слънцето. Красив мъж. Кой друг в Рим има такъв син?
— Възмъжал си! — каза Сервий.
Майката с преливащи от любов очи погледна къдравите му коси и загорялото лице. Тя все още виждаше в него своето малко момче. Както някога.
Сервий почука с пръсти по масата.
— Копие на Курион — каза той. — Пълно копие на дядо си консул Юний.
— Не — меко възрази майката, — брадата му е по-нежна, по-малка.
„Мама е побеляла, малко е отслабнала за тези три години — мисли си Луций, — и татко е поостарял, но така се държи, лицето му е като изсечено от камък.“
— И двамата изглеждате прекрасно. И ти, татко, и ти, майко.
Робите се движеха като сенки. Поднасяха едно подир друго любимите ястия на Луций.
Тихо звучаха мелодиите на флейтите и лирите. Миризмата на тамяна, запален пред олтара на божествата, достигаше от атриума чак дотук.
„Ах, роден дом, златна клетчице! Милият мрамор на родната маса! В жарката Сирия той и през лятото е студен, а тук и през зимата топли. Родният дом след години, прекарани в чужбина, опиянява по-силно и от най-хубавото вино! Какво прелестно усещане е да бъдеш отново у дома! Подир три години суров живот сред сирийския прах и мръсотия — райският Рим, по който копнеех ден и нощ! Тук ще живея като в Елизиум121.“
Роден дом. Безгрижие. Безопасност. Спокойствие.
Робиня разпръскваше в залата благоухания. Луций я погледна. „Някога тя ми харесваше — спомни си той — да, Дорис се казваше.“
Обедът свърши. Влезе роб, мургав тракиец с тъмни като нощта очи, да, в края на обяда той винаги изпълняваше гръцки стихове. Днес Теокрит122…
Луций си спомни за Торквата. Сенаторът нервно почукваше с пръсти по масата ритъма на стиховете. Вече искаше да остане насаме със сина си. Тракиецът продължаваше:
Днес никой не слушаше стиховете! Луций се обърна към тракиеца:
— Достатъчно за днес, Дорс. Благодаря.
Робът изчезна. Стопанката кимна, робинята донесе голям букет парникови лалета — червени и бели.
— Изпраща ти ги Торквата за добре дошъл…
Той си спомни, че минзухарите, купени за Торквата, подари на Валерия. Скри зачервеното си лице в цветята.
— Очаква те с нетърпение — продължи майката. — Кога ще отидеш при нея?
Луций мислеше за Валерия. Вдигна лице и видя очите на майка си — подканящи, настойчиви.
— Още днес ще отида.
— Разказвай! — каза сенаторът.
Луций вдигна чашата с фалернско вино, в което искреше кампанското слънце123, направи възлияние за Марс и пи за родителите си.
— Там, далеко, мили мои, това, което пиехме, бе помия, а пушената риба — подметка; около нас — пустиня, жълта като камилска кожа и гореща като огнището на Хефест, въздухът при вдишване пареше, изгаряше гърдите…
122
123