След това Луций трябваше да разказва. Той описваше далечните страни, но неговата мечта бе редом, описваше пътуването по морето и се опитваше да помилва ръката на Торквата. Радостта й се предаваше и на Луций. Той съвсем забрави за хетерите, при които римските войници ходеха в Цезарея и Антиохия, забрави за красивите, опитни жени, познаващи всички видове любов: жените на Кападокия с гореща опалова кожа, сирийките и еврейките, чиято кожа сякаш бе опъната кафеникавоалена коприна, ухаеща на кедър, египтянките със съвършени профили и тесни бедра, които умееха да разпалят до краен предел мъжкото желание. Пред него седи девойка — бяла, целомъдрена, чиста, хармония от чувство, страст и душевност.
Луций неволно си спомни: преди да замине за Сирия, бяха с Торквата и Мисия на театър; представяха мим за две влюбени двойки. От любовта на знатните благородници, поради липса на чувства, нищо не излезе, а любовта на бедните победи. В ушите на Луций и досега звучат думите на артиста, облечен в пъстър костюм, който се обръщаше към публиката: „Всяка любов не е любов, скъпи мои. Любовта на знатните? Това е себелюбие. Сляп нагон. Егоизъм. И нищо повече. А чувство? Не, това цвете не расте върху мрамор и злато! То расте по неплодородните земи отвъд реката. Това е един от редките случаи, уважаеми, когато богатият става по-беден от бедняка; живеещ отвъд Тибър…“ „Глупости — бунтуваше се тогава Луций, — ами аз и Торквата? Какво разбираш ти, побъркан комедианте!“
— Слънцето залязва — каза Торквата на Луций, поглеждайки с крайчеца на окото си към Мисия. — Бих искала да се разходим в градината, Луций, преди да мръкне.
Мисия горчиво стисна устни:
— Идете. Но бързо се върнете. — Тя погледна с тъга ветрилото, което лежеше на коленете й.
Робините обвиха Торквата в топло наметало. Бе влажен, прохладен януарски ден. Залязващото слънце разпалваше кристалите в жълтия пясък, пътят завиваше към големия басейн, посред който бронзовият Силен131 притискаше до устата си сиринкс132 и сякаш наоколо се разливаха тихи, омайващи звуци.
Вървяха мълчешком. Луций добре познаваше тази градина и се насочи към колонадата от високи туй, където и денем не бе много светло. Торквата го следваше. Тя се надяваше, че най-после ще си поговорят насаме, ще си разкажат с колко тъга и копнеж бе изпълнено времето на разлъката, което се влачеше като костенурка.
Но Луций вече не искаше никакви думи. Държеше здраво ръката на девойката и едва стъпили в сянката на дърветата, той я грабна нетърпеливо в обятията си, Торквата се уплаши: по-рано не беше толкова буен и смел, помисли си тя, но това й харесваше. Нежно се отбраняваше, но не чак толкова, че Луций да не я целува отново. Поотдръпна се малко и цялата поруменяла, сияеща от щастие, зашепна:
— Най-после си пак при мен! Колко време мина! Как те очаквах!
Луций мушна ръката си под наметалото и стисна голото й рамо. Беше меко, гладко; младата, гореща кожа копнееше за ласка. Устните, по детски твърди и затворени, жадно се предлагаха за целувка.
Войникът беше загрубял по време на службата. Целомъдрието на Торквата го примамваше, нейният свян го възбуждаше. Хапеше затворените й устни, отваряше ги насила, стискаше до болка нежните раменца. Девойката се отбраняваше, макар че страстните целувки започнаха да й стават приятни. Ръката на Луций се плъзна по малките гърди. Торквата замря. Мъжките ръце я превземаха. Те се домогваха под леката тъкан все повече и повече.
Тя рязко го отблъсна. Произнесе тихо, строго:
— Беше ми обещал, че чак след сватбата…
Обещал! В Луций се бореха лудата страст и желанието да постъпи с тази нежна девойка според старите обичаи. Ръцете му се отпуснаха, примири се. Млъкна. Механично оправи наметалото, което се бе свлякло от раменете й. Мекият плат се полепи по дланите му. Изтръпна. Чувствената мекота на плата изгаряше кожата му. Притвори очи: червената грива избухна пред него като пламък. Кръвта запулсира в слепоочията му. Той просто усети аромата на Валерия. Стисна устни, за да не извика. Отдръпна се.
Торквата се радваше на своята власт над воина. Радваше се глупаво и му разказваше за сватбената подготовка, за накитите, за роклите. Луций слушаше разсеяно. Тя усети, че е сбъркала и се опитваше да подобри настроението му с усмивки и загадки за щастието, което ги очаква. Гледаше го възхитено, сякаш е герой. Но образът й се разливаше пред очите му, менеше се: нежната малка уста се превръщаше в предизвикателно горещи, сочни, алени устни. Детската гръд придоби пищни извивки. Ах, тази дива, рижа красота! От нея лъхаше огън…
132