Луций не иска повече нежност, на него му е нужна страст; не копнее по светлинка, иска пламък! Онази, другата, със своя жар, със своята страст и зашеметяваща чувственост го примамва все повече и повече. Той закрачи към двореца.
Отново седяха тримата. Разговорът край камината течеше празен и скучен. Луций гледаше как Торквата си играе с копринената кърпичка. С какво умиление следеше някога тази игра на малките й пръсти! Днес я наблюдаваше с неприязън. Когато Торквата изпращаше в тъмното годеника си към портата на двореца и му шепнеше нежни думи, той мълчаливо стисна в отговор ръката й и леко ускори крачка.
12
Старият сладострастник Силен и неговият хоровод от космати сатири — усещате ли как от тях, от тези пияници лъха на вино? — танцуват с дионисовски екстаз около огромния фалос, танцуват под ритъма на меките звуци, които разливат авлосите133. Сочните смокини дозряват в зелената си обвивка, сърцевината им е розова. Огрените от слънцето склонове на Химет134 ослепяват очите. Атинската равнина е безкрайна маслинова гора. Еротичният танц завършва с екстаз, сатирът отнася в прегръдките си нимфата и я полага върху тревата под високото небе…
Така е започнало преди столетия в Елада. Гръцкият дух — със своята богата фантазия, но ограничен от митологическия свят, който е създал около себе си — се е носел напред. Чрез епоса и героичните песни на аедите135, съпровождани от еолови лири136, чрез рецитациите на рапсодите137, чрез великолепните омировски хорали и лирическите песни той стига до трагедията и комедията — жанрове на голямото изкуство с покоряващо въздействие.
Жаждата за катарзис138, уталожващ чрез кръв човешките страсти, е била характерна за най-висшата ера на Елада, ера на голям демократизъм по времето на мъдрия Перикъл139, който е обожавал изкуството. Но с настъпването на римското господство надделява копнежът по смеха; той е трябвало да смекчи чувството за гнет и робство у хората. Дълбокото идейно съдържание на Есхиловите трагедии уморявало. Страстната актуална сатира на Аристофан140 била вече твърде отдалечена по време и човекът е изпитвал нужда да разсее мъките и страха си. Искал е да види живота, а не митове. Своя живот. И осмяния живот на тези, които са му отнемали дъха и радостта. На сцената вече не излизали богове с котурни141, а робът и неговият господар, обущарят и неговата лекомислена жена, мошеникът и безделникът, нещастните любовници, сводниците, хетерите142 — цялата нищожна паплач, която представлява сокът на градовете.
Римският народ обиква старата оскийска ателана, импровизираната бурлеска от живота. В нея участвуват четири постоянно действуващи лица: глупакът и лакомецът Мак, бъбривият хитрец Букон, похотливият старец Пап и интригантът Досен. Те играят с постоянни маски и женските роли се изпълняват от мъже. Но еднообразието на четирите маски скоро омръзва. На театралните подиуми и импровизираните улични сцени се появява мимът, който Фабий със своята трупа изпълнява пред римския народ. Представление от народа и за народа; то, заедно с пантомимата и соловия танц, става любимо зрелище в Римската империя. Тук вече няма маски, героите се сменят и женските роли се играят от жени.
Тези малки комични, а понякога и сериозни сценки из живота са извънредно пъстри, всичко в тях е смесено в едно: пролог, разясняващ съдържанието на пиеската и изискващ тишина от публиката, стихове и проза, акробатика и монолог на героя, песни, танци, философски сентенции, закачки, шеги и цинични анекдоти, скандални историйки и изневери, ритници, пародии, политически намеци, събличане на танцьорките и весел финал.
Всички багри на живота, всички аромати на храните, които плебсът гълта през оградите на сенаторските дворци; всички тонове и звуци, страстни и сластни стенания, плач и присмех са събрани в тези сценки. Но преди всичко — смях, смях. Римският народ, който не може да се избави от своето отчаяние и угнетение, иска поне за миг забрава, иска поне за миг да се посмее безгрижно.
„Комедия е нашият живот!“ — викаше Фабий към народа, но знаеше, че и тези думи са игра, маска и лъжа. Римският закон постави артистите на най-ниското обществено стъпало, обяви ги за безчестни, даде право на претора143 да ги наказва на място и за най-малкото провинение, наричаше бунтарство дори намека им за угнетение от страна на благородниците и учрежденията, а мрачният император Тиберий, комуто олимпийските богове бяха отредили съдбата само да се труди и го бяха лишили от дара да се смее, одобри този жесток закон. Преди четиринадесет години — уж за бунтарство — той изгони всички артисти от Италия.
137
139
140
142