Народът се разгневи. Стените на римските ростри и базилики144 бяха надраскани с обидни надписи срещу императора и сената. На ежегодните празници, където отсъствието на артистите се чувствуваше най-силно, тълпите изразяваха с крясъци своята ненавист и отново и отново настояваха императорът да им върне любимците. Тиберий дълго се правеше, че не чува, но най-после все пак отстъпи и на артистите бе разрешено да се върнат в родината си.
Те нахлуха като буйна вода и започнаха оттам, където бяха спрели. Апелес, всеобщият любимец, в славния ден на завръщането се обърна към тълпата от импровизираната сцена на Говеждия пазар от името на актьорите и зрителите:
Четиристишието се разнесе мълниеносно. „Олимпийците“ в сената дълго разгадаваха тези иронични строфи. Но паради това, че Апелес бе любимец на всички, те махнаха с ръка, примириха се. Временно. Нека едилът145 още по-внимателно проверява текстовете, а преторът да следи какво става в театъра. Та нали те двамата и префектът на града имат нашите пълномощия!
Комедиантите живееха ден за ден, едва свързваха двата края, тъй като тези, които с удоволствие им хвърляха по някой ас, бяха на техния хал. Занаятчията за своя непосилен труд изкарваше дневно по три сестерции146, докато всеки един от сенаторите или конниците плащаше, без да му мигне окото, за бъчвичка сардели, деликатес, докаран от Черно море, 1600 сестерции или пък си купуваше роб, владеещ изкуството на фехтовката, за 80 000 сестерции.
О, благородни музи Талия147 и Терпсихора148, въздайте хвала на глупостта и лекомислието! Тъй като комедиантът не бива да яде, но — трябва да играе! Нека мойрите149 изпредат съдбата на тези безумци, в която да има поне три унции150 пушена сланина и хемина151 евтино вино, за да не скачат на празен корем.
Бе сумрачно, бе денят на Венера, когато Фабий отвори очи. Главата го болеше тъпо, трещеше, бучеше. Лежеше сам в колибата на баща си. Погледът му се плъзна към къта, където старецът държеше рибарската си мрежа. Нямаше я. „Отишъл е за риба — помисли си Фабий, и така се протегна върху сламата, та чак костите му изпукаха. Излезе на двора, където имаше бъчва с вода. Наплиска се, потопи глава в студената вода, стана му по-добре. — Още веднъж, и почти съм наред! Днес е петък, в петък винаги играехме на Овчия пазар, който е на няколко крачки оттук. Дали са там? Какво ли играят? Вече е тъмно, сигурно са започнали.“
Фабий се облече и след миг вече се провираше между зрителите, които бяха наобиколили гумното пред кошарата. Няколко факли пушеха на плета. Мъждивата светлина трептеше и огряваше „сцената“, на която артисти от Фабиевата трупа играеха стария мим „Невярната мелничарка“.
Пиесата бе износена и те я изпълняваха слабо. Публиката вече нямаше на какво да се смее, шегите бяха остарели, плесенясали, само задължителните шамари и ритници предизвикваха смях. Ролята на мелничарката, която преди играеше Волумния, сега изпълняваше наивната Памфила. Десеторно по-хубава и много по-млада от Волумния, но за съжаление и десеторно по-неопитна. Мелничаря изпълняваше Ноний — добряк, но прекалено неподходящ актьор за тази роля, а най-слаб беше Кар, стопанският ръководител на трупата и стар дилетант; той играеше прелъстителя на мелничарката — ролята на Фабий.
Фабий се стъписа от срам и възмущение — всичко беше безкрайно жалко! „А може би ми се струва така, защото дълго време не съм бил в Рим? Или пък от махмурлука? Добре ли виждам? Играят като говеда!“ Обзе го гняв, че трупата в негово отсъствие се е така отпуснала. Настъпи пауза.
В антракта на сцената излезе дребна, чернокоса танцьорка в жълт, на червени ивици, хитон.
Фабий се засмя. „Я виж ти! Та това е мургавото момиче, което така хубаво ме удари през пръстите в «Разногледият бик»!“
Девойката танцуваше под акомпанимента на два кларнета пред дървената статуя на Диана. Танцуваше леко, макар и неопитно, но движенията й, лицето й, целият й вид бяха прелестни.
144
145
146
149