Фабий я наблюдаваше с око на познавач. Още е неуверена, но умее да ходи. Красиво държи главата си. Талант е, то се вижда. Фабий следеше танца на девойката с интерес. Публиката — също.
— Къде по-приятно е да я гледаш нея, отколкото тези заекващи бездарници! — подхвърли един човек, който стоеше до Фабий.
— Прав си! — усмихна му се Фабий и го удари приятелски по рамото.
Аплодираха я посред танца. Изведнъж тя чу глас от публиката:
— Гледайте! Фабий е тук!
Девойката трепна, стъписа се; кларнетите продължаваха да свирят, подсещаха я, тя се мъчеше да улови ритъма, но не можеше; направи още няколко несмели стъпки, после изведнъж се обърна и цялата пламнала, избяга от сцената. Кларнетите попиукаха още малко и млъкнаха.
Хората се смееха, някой изсвири с уста. Ноний бързо изскочи на сцената и се опита да забавлява публиката със стари анекдоти.
Фабий стоеше близо до „гримьорната“, отделена от хората с платно, опънато на четири върлини. Оттам се чуваха виковете на Кар. Фабий повдигна избелелия парцал и влезе вътре.
На един сандък седеше танцьорката, свита на кълбо; стиснала с длани главата си, тя плачеше. Кар стоеше над нея. Обидите се сипеха като градушка:
— Смотанячка! Кьопла! Да развали танца на най-хубавото място! Свят ли ти се зави, а? Терпсихора! Чуваш ли как те освиркват? Как може на една танцьорка да й се завие свят? И ти искаш да танцуваш? Млък! Не щяла да се съблича! Млък, света вода ненапита! В чувал ли искаш да те завържа? Само ме проваляш! Слава на боговете, че след седмица ще ти видя гърба! Махай се, където щеш, глезотия такава…
Девойката хълцаше.
— Браво, браво! Чудесно възпитание на младите артисти! — намеси се иронично Фабий.
Кар се обърна, опули воднистите си очи и театрално разтвори обятия:
— О, Фабий, здравей!
Фабий се отдръпна от прегръдката му. Погледна нещастното момиче, под чиито смолисти коси се виждаха полудетски раменца.
— Защо си се развикал така?
В „гримьорната“ надникна Памфила, но веднага изчезна.
— Провали танца в чест на Диана, гъска такава! Била й се завъртяла главата! Чувал ли си някога такава глупост! Така да изпорти…
— А ти, драги Кар, никога ли нищо не си изпортвал? Спомняш ли си мима, в който играеше благородния патриций? Стоеше на сцената с отворена уста и не знаеше какво да кажеш по-нататък. Какъв провал беше това, драги, а?
Кар се засегна, че Фабий го унижава пред момичето. Изпъчи гърди и каза с укор:
— Фабий, как може така да говориш с мен?
— „… с мен, който се грижа за вашата печалба и честно ви я поделям“ — пародира го Фабий. Той прегърна Кар през раменете: — Хайде, не се ядосвай, душичке. Аз само смятам, че стопанинът на актьорската трупа не бива така да се излага, така да крещи на един новак.
Девойката слушаше. Бършеше с пръсти сълзите си и крадешком поглеждаше своя застъпник. Но той продължаваше да се мръщи:
— И въобще срамувах се, като гледах как се мотаете на сцената. Това е позор, Кар! Трябва да ги вържете хората, за да ви гледат!
— Ти все ще намериш кусур, примадоно! — измърмори Кар и промени темата: Кога ще се включиш?
Фабий се усмихна:
— Откъде да знам! Може би утре. А може би когато птицата Феникс, която долита веднъж на петстотин години, ти запуши устата.
— Ах ти, хаймана! Даже и след изгнанието не ти е дошъл умът в главата! — каза Кар вече полусмирен. — Трябва да видя какво дрънка там Ноний и готви ли са другите.
Кар излезе.
Фабий гледаше девойката. „Слабички ръце, щръкнали раменца, такова крехко създание, та то е още дете, а аз, старият козел, го взех за проститутка в кръчмата… Пфуй, Фабий! Хубави неща ще си помисли за нас — артистите — това дете. Е, сега пък няма да й се извинявам я. Но би трябвало някак… та то е такова мъничко, безпомощно…“
Девойката стана. Тя също си мислеше за кръчмата. Още помнеше обидата. Но постепенно чувството на унижение се сменяше с благодарност: той се застъпи за нея. Отметна назад черните си коси, пламъкът на факлата освети лицето й. В очите й блестяха последните сълзи. Още подсмърчаше объркана.
— Благодаря ти — каза тихо.
Стоеше пред него мъничка, слаба, като ябълкова фиданка. Фабий бе възхитен от свежестта й. Разглеждаше я, сякаш я вижда за пръв път, но отново му се стори, че вече е зърнал някъде това личице.
— Тръгваш ли си? — каза Фабий.
— Да.
— Ще те изпратя малко…
Тя пак си спомни кръчмата. И тъмнината. Каза упорито:
— Не! Не искам!
Фабий сви рамене и излезе от „гримьорната“.
Девойката започна да се преоблича. Всичко й падаше из ръцете. „Добре, че си отиде. Не ми е притрябвало да ме прегръща в тъмното. Като в онази кръчма. — Потръпна от погнуса. — А аз, глупачката, така го очаквах да се върне в Рим, отново да го видя! Заради него избягах от родителите си. Заради него дойдох при комедиантите. Всичко, всичко направих заради него. Мислех си, че той е по-добър от другите. Единствен. Той беше за мен целият свят. — Държеше сандала си и замислено го гледаше. — Той едва ли си спомня за Квирина от Остия152, От къде на къде. Нафуканият артист и някакво си там момиче, което трябваше да му зашие скъсаното наметало! А аз така го… о, богове, толкова го… Издаде се какъв е. Сама видях как се отнася към жените. Прави са хората, че е като всички други. И по-лош дори.“