Сандалът се люлееше на пръста й. Но днес Фабий изглеждаше друг. Очите му бяха приветливи, не като в кръчмата. „Защо ли се застъпи за мен? — Стана й смешно. — Ама хубаво му натри носа на Кар! — Тя обу сандала. Наплюнчи показалец и изтри мръсотията от крака си. — В кръчмата навярно беше пиян… Уф, колко пипкаво се преобличам днес!… А може би не трябваше така да го… — Тя въздъхна. — Но стана, каквото стана. След няколко дни ще бъда при мама в Остия и повече няма да го видя. — Отново въздъхна. — Връщам се у дома…“
Сложи си наметалото, приглади с длани разчорлените си коси и излезе от „гримьорната“. Запромушва се между хората, гръмките гласове на артистите, които доиграваха „Мелничарката“, ехтяха зад нея. В тъмнината блещукаха звезди.
Тя сви в малката уличка. От стената се отдели човек и пресече пътя й. Девойката мигновено се обърна, готова да хукне обратно, но силна ръка я хвана за рамото. В мрака светнаха зъби. Гласът на Фабий бе прекалено сериозен и учтив:
Уплахата на Квирина се смени с изненада. Приятна изненада. Фабий й се поклони вежливо и продължи да играе ролята си:
Квирина наблюдаваше Фабий, в очите й трепна усмивка, заслуша се в гласа му.
— Казах си: ще я изпроводя по друг път и може би ще се зарадва. Кой иска да бъде изяден от лъва!
И продължи малко наставнически:
— Не е редно едно момиче да ходи само нощем отвъд Тибър…
— Аз съм свикнала — каза Квирина.
— И дори от лъва не те е страх?
Тя се разсмя непринудено:
— А, лъвът наистина е страшен… — Тя тръгна, Фабий — подир нея. — Но хората понякога са още по-страшни…
Той се засегна, искаше да го обърне на шега, но не намери думи. Квирина се уплаши от това, което каза. Опита се бързо да заличи неприятното впечатление:
— Уплаши ме…
Фабий отново намери стария тон:
— Важното е, че вече не се боиш от мен.
— Не се боя — каза тя, но въпреки това малко забърза.
Мълчаха. Напрежението, което бе понамаляло от шегата, започна отново да расте в тишината. Звукът на стъпките — едните дребни, забързани, другите — тежки, по-бавни — отекваха в уличката.
Квирина си повтаряше наум, сякаш сама не вярваше на очите си: „Фабий ме чакаше. Върви с мен.“ Тя забави ход, за да трае по-дълго пътят.
— Къде живееш?
— При ковача Балб…
— Знам го.
— Той ми е чичо. Гърбавичък е, но е добър човек. Той също те знае. Когато ти беше в Сицилия, често… понякога говорехме за теб. — Каза повече, отколкото искаше, изчерви се, добре, че в тъмното не се виждаше, и бързо добави: — Чичо ми казваше: „Помни, Квирино, че Фабий ще стане по-голям артист от Апелес!“
— Квирина153 — повтори Фабий. — Благородно име. Божествено. Досега не знаех как да ти казвам. Значи, при Балб живееш…
— Да! Но вече малко по малко се готвя да се върна у дома, при мама… в Остия…
Фабий се спря:
— Какво казваш? Искаш да напуснеш Рим?
Тя кимна, сякаш да се окуражи. Сега това й се струваше безсмислено, но все пак повтори:
— Да, ще се върна при мама…
— Защо? Затова, че днес Кар…
Тя отвърна бързо:
— Не, аз сама реших. Ще помагам на мама да гледа децата, ние сме пет, аз съм най-голямата. И повече няма да танцувам…
— Как можа да ти хрумне такова нещо, Квирина? Да оставиш танца? Защо? Та ти си талантлива. Ако поискаш, можеш много да постигнеш. Или се боиш от работата и от нашия суров живот? — Фабий дори не осъзнаваше, че гласът му изведнъж е станал настойчив.
Квирина вдигна глава:
— Не. Не се боя от работата, но… — Споменът за кръчмата стегна гърлото й. Спря, наведе очи.
— … но? — помогна й Фабий.
— Е… не ми харесва тук… — риташе тя със сандала си невидимия камък. — Иначе си представях живота в театъра… Хората не са добри… обиждат…