Изведнъж й се приплака: „Защо така лудо се влюбих в него? А сега да си замина и вече да не го видя? Аз тъкмо затова искам да се върна у дома, за да не го виждам повече!“ Погледна го как стои пред нея неуверен, объркан — той, който така решително се справяше при всяко положение на сцената, и мислено му говореше най-чистосърдечно: „Ах, аз вече не ти се сърдя, ти си днес съвсем друг, така ми е хубаво с теб…“ И сякаш отдалече чуваше гласа му:
— Ти си още много млада. Да, животът в театъра е суров и тежък. — Той чувствуваше, че трябва някак да й, се извини. Но не, не, това няма да стане! — Не бива да смяташ, че всичко е лошо, както на пръв поглед изглежда, разбираш ли?
Фабий изведнъж усети силно желание това момиче да не напуска Рим, да остане близо до него. Заговори разпалено:
— Всеки живее заради нещо, каквото и да е то, всеки иска нещо да постигне, така е с човека. А ние? Да разсмиваме хората, да се правим на палячовци… Ето, така изглежда на пръв поглед. За такова нещо, разбира се, не си заслужава да живееш, но като… ни опознаеш отблизо, нещата изглеждат иначе: на хората, които си нямат на този свят нищо друго освен грижи, ние им носим смях и малко радост. А това вече не е толкова малко, нали? Но ние самите трябва да издържим много трудности, много горчилки да преглътнем. Ох, момиче, ако знаеш колко пъти са ни чукали по главата! И то как! Дълги години бяхме в изгнание. Но никой от нас не се оказа страхливец, никой не се отрече от изкуството си. На мен преди година един могъщ господар ми устрои изселване на Сицилия. И ето, пак съм тук! За да могат високопоставените лица лека-полека да измислят къде ще ме изпратят следващия път! Сега навярно по-далече, може би в Мавритания или кой знае къде! — Той стана сериозен. — Който обича своя занаят така страстно, както ние, комедиантите, той ще се примири с всичко. Всичко ще понесе и ще изтърпи заради него. И пак с удоволствие ще играе, макар понякога да го замерят с развалени яйца.
Квирина стоеше пред Фабий с широко отворени очи и го слушаше внимателно… Да, това е той, нейният Фабий, заради този човек избяга от дома, него очакваше с такова нетърпение…
Фабий замълча. Виж ти, нито дума не каза в отговор. Значи, не я вълнува. Той помръкна. Но произнесе на глас онова, което мислеше:
— Жалко, че си отиваш. Наистина жалко…
Вървяха бавно по уличката, по небето имаше малко звезди, но все пак не беше съвсем тъмно. Погледнаха се едновременно.
— Вече няколко пъти си помислих, че те знам отнякъде. — Той не забеляза как тя трепна. — Но къде точно съм те виждал? Дали в Рим или някъде другаде? Артистите са прелетни птици…
— Да, виждал си ме — закима тя радостно. — Преди повече от година. Ти играеше войникът-самохвалко…
Той изведнъж си спомни, спря се и добави:
— В Остия!
— Да! — Тя бе силно развълнувана. — В Остия! Скъса ти се наметалото и аз ти го закърпих…
— Вече знам. Вече знам!
„Ах, какво знаеш ти! — мислеше си девойката. — Та ти не знаеш, че тогава аз се побърках по теб, че избягах от дома и предложих на Кар да танцувам за няколко сестерции, за да те чакам…“
Тя закрачи бързо, дишайки учестено.
— Как попадна в нашата трупа? — попита той.
Разказа му. Тя е дете на морето. Баща й, моряк, вози жито на държавен кораб от Египет и по цели години е на път. Майка й и четирите й сестрички живеят от даровете на морето в Остия. Още като малка е обичала да танцува. Майка й се сърдела: „Знаеш ли що за сган са тези артисти и танцьори? Сбирщина от ветрогонци и скитници.“
И двамата се разсмяха. Квирина изведнъж млъкна. Сърцето й се сви: именно за Фабий бе слушала, че е безотговорен човек, лекомислен, женкар, че води разпътен живот, че пие. Тя се постара бързо да отпъди тези мисли.
— Защо замълча? — попита Фабий. — Разказвай.
Това, което имаше да доизрече, бе малко. Преди една година, след като се скарала с майка си, избягала при вуйчо си в Рим. Той обичал да ходи на театър и искал да достави и на нея тази радост. После Кар я взел в трупата. Танцува в паузите между действията. Още лошо танцува. Както днес. А после й излиза солено. Никой не се застъпва за нея. Едва днес… Гласът й леко потрепери.
На Фабий му харесваше тази девойка. В нея имаше някаква сила, която го привличаше. „А при нас ще свърши добра работа, отдавна ни липсва танцьорка. Мислите му се върнаха към трупата. Заговори повече на себе си, но от време на време се обръщаше към девойката:
— Така не може да продължава. Не може само «Войникът-самохвалко» и «Невярната мелничарка» да играем! Капка остроумие няма в тях. Капка живот няма. Само шамари и ритници по задника, за да се смее публиката. В Сицилия, в Панорм154, видях как гръцките артисти изпълняват други неща. Истински сцени от живота. Едновременно и весели, и горчиви, както си е в живота. И публиката се вживяваше; аплодираше, смееше се, плачеше. Аз знам, че римляните не искат да гледат само мрачни и възвишени, трагедии. Но заради това ние няма безкрайно да мелим едни и същи мимове!