Девойката го гледаше внимателно, слушаше мелодичния му глас. Той обръщаше, лице към нея и се усмихваше. Тази усмивка я правеше щастлива.
— Имам една идея, която би могла да се осъществи. Една от сцените да е танцова, исках да разчитам на теб. Няма ли да си помислиш още малко и да останеш тук?
— А какво ще танцувам? — неочаквано излетя въпросът й.
Фабий я погледна радостно. Очарова го нейният възторг, нейната заинтересованост.
— Фортуна, която раздава от рога на изобилието това, за което хората копнеят… И няколко реплики ще кажеш. Сигурно ще можеш…
— О, разбира се! — извика момичето, но веднага се сепна. «Ами ако това е уловка, за да остана тук й той отново… Не! Не! Как можах да си помисля такова нещо!»
— Хубава сцена може да се получи — каза Фабий.
— Ами аз… аз ще се опитам… щом като мислиш… аз ще се науча…“ всичко ще се науча, Фабий…
— Много се радвам — усмихна се той. — Ще видиш, Квирина, какъв танц и каква сцена ще ти измисля, та чак ще им изтръпнат дланите на зрителите от ръкопляскане…
Тя се усмихваше блажено. Вече не мислеше да се връща у дома. Остава тук, близо до него. Ще бъде в него. Вървеше до Фабий и свят й се виеше, от радост също както преди година, когато пътуваше към Рим с мечтите си.
От морето духаше вятър. Носеше свежия аромат на солената вода. Небето ставаше сребристочерно. Всичко наоколо се проясни.
Квирина нетърпеливо попита:
— А кога ще започнем?
— Скоро. Най-напред трябва да си направя една шега със своя приятел, сенатора Авиола…
— Този богаташ е твой приятел? — попита тя учудено.
Фабий се разсмя хлапашки:
— Най-скъпият от всичките ми приятели! Аз съм му малко длъжник. Трябва да му върна дълга си заедно със седемдесетпроцентова лихва, както е свикнал. Междувременно ще обмисля нашата пиеса. А после веднага започваме да репетираме. Ще ти обадя кога и къде.
Вече бяха стигнали до къщата на Балб. Очите на девойката сияеха. Сияеше цялото й лице. Той я гледаше и не му се искаше да си отиде. И девойката не се помръдваше. Усмихваше му се, но той бе сериозен. Подир малко каза:
— Скоро ще се видим, Квирина! — И добави по-меко: — Върви, момиченце!
Тя го погледна още веднъж, после се обърна и тръгна. Пред къщата изви глава и видя, че той продължава да стои на същото място и да гледа подире й.
13
През последните три столетия Forum Romanum155 бе придобил изключителна важност. А храмовете и базиликите бяха толкова нагъсто, че хората едва се разминаваха. От рострите ечаха политически речи дори когато там никой не говореше. Всякаква сбирщина — арделиони156 и просяци се тълпяха в сенките на базиликите и протягаха ръка за милостиня. Капчица милостиня от сенатор или от банкер, от спекулант, търгуващ със земя, или от магистрат — само да капне нещо.
Златната младеж се бе отвратила от гешефтарската и вечно политиканствуваща атмосфера на Форума. Римските красавици, било то от благороден произход или хетери, също така отбягваха Форума. Разходките ставаха на Марсово поле.
Януарските дни бяха влажни. Между театрите на Марцел и Балб под великолепната колонада на Октавий се разхождаха и забавляваха младите римляни и римлянки. Тук нагласените по последна мода жени с плисирани палли и вълнени наметала в пастелни цветове — се срещаха с младите патриции — в бели тоги от тънък бисос. Девойки с начернени мигли и премрежени клонки — полусенки за пламтящите очи. Безсрамна лъжа, примамка, престорена срамежливост, която е забравила да скрие предизвикателното полюшване на бедрата: опасната зона. Благоуханното нардово157 масло предизвиква. В ритъма на злословията шляпат златните гръцки сандали с каишка между палеца и пръстите.
Младите мъже се движат небрежно, с поглед, вперен в зениците на тъмнооките девойки: отгатват, опитват. Римското право, абсолютно защищаващо частната собственост, тук се прилага към жената: uti, frui habere, possidere — ползувай, наслаждавай се, имай, притежавай. Защото мъжът е господар, собственик. За дълго ли? За толкова, колкото си поиска… Движението шуми като река. Мигновени спирания, шеги, уговорки за срещи, любовни предложения.