След тригодишно отсъствие от Рим Луций премина под колонадата на Октавий, привличайки вниманието на всички. Той поздравяваше познатите жени, поздравяваше мъжете, но преизпълнен с неспокойство и тревога, не се спря с никого. Зад недостроения театър „Помпей“ се намираше стар стадион, още от годините на пуническите войни. Той вече не се използуваше за обществени цели, понеже дървените трибуни се бяха свлекли и римските бедняци си палеха с тях огнищата. Но състезателната пътека бе в добро състояние. Сто роби я поддържаха постоянно, за да могат тук младите патриции да тренират. Луций съобщи на стражата при входа името си и влезе.
Престолонаследникът Калигула, чест гост на тези тренировки и страстен състезател, не желае цветовете на четирите клуба да се защищават от роби или освобожденци. Неговото желание е да вижда поводите на четворния впряг в ръцете на млади благородници. Хвала му за това!
На старт стояха приготвени четири квадриги, робите-коняри държаха юздите на конете, чийто косъм блестеше в сумрачния ден. Бе прохладно, вятърът рошеше конските гриви и разнасяше цвилене и удари на копита в пясъка. Канеше се да вали и във влажния въздух се усещаше миризмата на обор, която конете бяха донесли на стадиона. Щом Луций влезе в стадиона, компанията млади патриции го зърна. Забързаха към него, с припряност, неприета за един благородник, за да му покажат колко им е драг, прегърнаха го, поведоха го.
Между радостните възклицания, че отново се срещат след три години, между приятелските целувки те оглеждаха Луций изпитателно и ревниво. Под видимия възторг се криеше завистлива насмешка.
— Целия си като от бронз излят! Великолепно! (Кожата му е червена като на касапин от Говеждия пазар.)
— Косата ти е същинско злато! (Пфуй, каква прическа!)
— Ръцете ти са силни като на носещия земята Атлас. (Оставаше да имаш и мръсотия под ноктите!)
Викаха, говореха един през друг. Но нито дума за Сирия, за успехите му в Ориента, за воинската му слава, която днес коментираше цял Рим. Тъкмо затова му завиждаха най-много.
Отдавна те очаквахме, Луций — обади се млад мъж, с коси като абанос, строен, елегантен, който бе център на компанията от млади патриции. — Разбираме какво те е задържало: жена. Но те извиняваме, защото знаем, че си постил три години.
Смях прекъсна думите му.
— Луций и пост? Какво приказваш, Прим?
Прим Бибиен вдигна ръка и продължи:
— Нека да довърша! Аз не казах, че Луций е бил на абсолютен пост! Но римските красавици са му липсвали!
Няколко мъже изръкопляскаха: нашият Прим е роден поет!
Прим Елий Бибиен — първородният, както подсказва името му, син на влиятелния сенатор — бе отколешен приятел на Луций. Прим уважаваше семейство Сервий Курион. То не ламтеше за печалби, както неговият баща, който, скрит зад гърба на своя освободен роб, грабеше милиони от строителството на пътища, домове отвъд Тибър, храмове и клоаки158. Прим изпитваше угризение, че баща му печели и трупа капитали по недостоен за един римски благородник начин — чрез търговия и предприемачество. Представата му за старите римски добродетели, макар избледнели и забравящи се вече, които поставяха достойнството над печалбата, създаваха у Прим чувство за малоценност и оттук — завист към Луций. Но той прикриваше всичко това с ирония. И стиховете, които съчиняваше, бяха пълни със сарказъм, но Прим предпочиташе да се прицелва в дреболиите, отминавайки боязливо истинските беди.
— Оседлахме и впрегнахме коне и за теб, скъпи мой. Докато ти се наслаждаваше на целувките си с Торквата, докарахме колесницата ти чак на старта! — усмихна се язвително Прим. — Но се надявам, че в състезанията ще участвуваш сам!
— Не наричай тренировките състезание — каза Луций, без да обръща внимание на присмеха. — Все едно, че игрите на Марсово поле наричаш сражение. Кога започваме?
— Веднага, само да ти донеса лентата. Знаеш ли, щастливецо, какъв жребий ти се падна тази година? Ще защищаваш зеления, Калигуловия цвят! Всички така ти завиждаме, та чак и ние позеленяхме!
Луций не знаеше да се радва ли, или да проклина. „Аз трябва да се боря за това императорско изчадие? Дали нарочно са ми изиграли този номер? Или ме провокират? Та те знаят, че Калигула ме ненавижда, и то най-много заради надбягванията. Но ако спечеля състезанието, ще спечели цветът на Калигула. Може би това ще му помогне да забрави старата си вражда.“
— Жалко, че Калигула вече… — подхвърли Юлий, синът на сенатор Хатерий Агрипа, препасан с червена лента.
— Какво се е случило с Калигула? — обърнаха се младите мъже към него.
— … Жалко, че вече не е в Рим — ловко се измъкна Агрипа.