Влезе Сервий. Похвали вилата и градината на Сенека. Оцени спокойствието на философското убежище извън града, истински природен оазис, просто рай. Сбогуваха се. Сенека прегърна Луций. Сервий, преди да излезе, се спря за миг с въпроса над какво работи сега.
— Пиша трагедия. На гръцка тема: Медея.
— Ах, Медея! Жената, която е успяла да отмъсти за своята чест — казва Сервий. — Жена безстрашна, смела…
Сенека кимна:
— Смелият човек никога няма да се откаже от своето решение; съдбата, от която се бои страхливецът, помага на смелия…
Сервий изненадано погледна Сенека. Дали умишлено каза това в мига на раздяла? Навярно. Никога нищо не е говорил напразно. Разбирам: няма да тръгне с нас, но одобрява намерението ни. Благодари му с поглед и го прегърна. Говореше на Сенека, но многозначително гладеше към сина си:
— Благодаря ти, мой Аней. Прекрасно! Ти не си забравил, че баща ти бе републиканец.
Луций тръгна към изхода. Сенека се обезпокои. „Може би прекалих? Или прекалява Сервий, заслепен от своя копнеж?“
— Аз, драги ми Сервий, желая от все сърце наистина само едно — спокойствие. Простете на мен, болния, че се разделям с вас тук. Простете ми и това, че навярно със своята бъбривост създадох впечатление за човек по-мъдър от вас. Добре знаете, че не е така…
Пред портата стояха робите на Сервий с носилката. Вече не ръмеше. Денят бе прохладен и свеж.
— Бих искал да се поразходя, татко… свикнал съм с дългите походи… липсва ми въздух…
Сервий, напълно успокоен, не забеляза трескавия поглед на сина си. Усмихна се: „Разбрал го е, както и аз го разбрах. Иска да си помисли върху казаното.“ Кимна на Луций. Носилката се залюля в бавен ритъм. Луций тръгна с войнишка крачка. Искаше да успокои мислите си, които се надпреварваха в него като подлудели коне. Но не ги овладя. Отиваше си по-объркан, отколкото дойде.
15
Нощта бе непрогледно черна. Духаше северният вятър — студен, снеговит. Долу трополяха коли с продоволствия за Рим. Около тържището трепкаха стотици светлини, а дворците на хълмовете спяха.
Преторианският центурион и помощникът му се качваха по хълма Целий. Факлата в ръката на стотника димеше, тежко отекваха стъпките, късият меч, окачен на пояса му, подрънкваше, задявайки железните голенища. От дворцовите градини се чуваше протяжното мяукане на котките — предпролетни гласове.
Двамата преторианци се спряха пред двореца на сенатора Авиола. Центурионът заудря с меча по портата. Огромните догове, грозно озъбени, се нахвърлиха върху мрежата с лай, от който човек можеше да оглушее. Вратарят излезе, върза кучетата и разтърквайки очи, се заклатушка към портата.
— В името на преторианския префект Макрон — отвори! — извика гръмко центурионът. — Носим заповед за твоя господар.
Сънливият вратар разпозна в светлината на факлата преторианските униформи — ужаса за Рим. Измърмори някакви заклинания и запреплита крака към двореца. Мина опипом през атриума, осветен само от малките фитили пред олтара на ларите, претича през перистила и опря задъхан пред кубикулума174 на господаря си.
Сенаторът Авиола спеше неспокойно. Беше вечерял освен всичко друго и маринована змиорка, пържено свинско виме и мурена в пикантния сос гарум. Това предполагаше и добре да си е пийнал. И той бе изпил много гъсто везувианско вино; сага го измъчваше кошмарен сън: мурената, която изяде, оживя, разрасна се до великански размери, хищническата й уста с остри зъби го захапа за краката и започна постепенно да го яде, най-напред ходилата, после прасците, корема… Събуди се, облян в пот. Над кревата му стоеше ужасен вратарят и несвързано говореше за преторианците. Сенаторът скочи мигновено и ококори объркано очи. Вратарят пресипнало повтаряше думите си.
Авиола се разтрепера. Ужасът от чутото, който бе несравним с кошмарния сън, го стисна за гърлото. Той стана и се разтича бос и обезумял из кубикулума. После извика:
— Заведи ги в атриума и изпрати робите да ме облекат.
С тежка стъпка, от която ехтеше целият двор, преторианците крачеха по мозаичния под на атриума. Върху мозайката бе изобразена Афродита175, излизаща от морската пяна. Центурионът стъпи надменно върху гърдите на богинята и се огледа: разкошът, дори и в полумрака, зашеметяваше. През четвъртития отвор на имплувиума провикваше хладен въздух.
Чуха се провлачени стъпки. Бавно влезе Авиола. Страхът подкосяваше краката му.
— Каква вест ми носиш, центурионе? — изтръгна се треперещ глас от устата, потънала в тлъстото лице, чиито провиснали бузи напомняха муцуните на договете край портата.
175