— Преторианският префект Гней Невий Серторий Макрон ти изпраща заповед.
Авиола разгърна свитъка, ръцете му трепереха, погледът му отскочи от големия печат на императорската канцелария и той зачете: „Щом получиш това писмо, моля, яви се веднага при мен. Макрон“.
— За какво става дума? — попита, заеквайки, сенаторът.
Центурионът сви рамене:
— Не знам, господарю.
После центурионът и помощникът му отдадоха чест на сенатора и тръгнаха с тежки стъпки към изхода.
Авиола пробуди дъщеря си.
— Татенце, татенце, — хлипаше тя и обгръщаше коленете му. Ала доверчивостта на младостта и желанието да успокои отчаяния си баща й вдъхна смелост и тя добави:
— Не се бой, татенце. Може би нищо лошо няма. Може би пак ще ти иска пари назаем…
Да. Марон вече няколко пъти му беше искал пари назаем. С мизерен легален процент, а отгоре на това и не ги връщаше, уверен, че няма да му напомнят. Но заради заем не се изпраща преторианец у дома. Кредитор не се вика през нощта в императорския дворец. Нощем се разхожда коварната смърт…
Торквата често бе слушала за такива нощни посещения. Почти всичките имаха еднакво страшен край. Преди седмица така бе извикан сенатор Турин. Не се върна. Още същата нощ бе удушен в месинския затвор, наклеветен за обида на величеството. Няма ли и в случая донос? Това мислеха и двамата — и бащата, и дъщерята. Торквата ридаеше и с обич целуваше ръцете му. Та нали освен Луций: леля си и него тя си нямаше никой друг на този свят. Та нали това е човекът, за когото тя е всичко на света…
Авиола отново се разтрепера. Повлече Торквата към таблина. Подаде й ключовете от сандъка със златото и шкафа, в който пазеше разписките. Зашепна й къде е скрил останалите съкровища. Ах, какъв ужас, ако конфискуват всичко това след неговата смърт! Но ако не посегнат, Торквата ще бъде най-богатата годеница в империята. Но те винаги конфискуват, винаги взимат… Сега се разплака Авиола, Това най-много го измъчваше. Изведнъж да вземат всичко, което е трупал тридесет години! Vae mihi et tibi176, Торквата! Той я целуна и излезе смазан от мъка.
Край портата го чакаха робите с лектиката. Ако се вгледаше в лицата им, не би видял нито капка съчувствие. Очаквайки го, всеки от тях си беше направил вече сметката колко пъти е кървяла от бой кожата му по заповед на господаря. Всеки си спомни плача на длъжниците, които излизаха оттук, одрани от лихваря. Дойде справедливата отплата.
Преторианците се спускаха бързо надолу по хълма. Дебелият — щастлив, че най-после са изпълнили задачата си — имаше желание да разговаря. Но центурионът му направи знак с ръка да мълчи.
Край малкото езеро ги очакваха тъмни фигури.
— Безопасно ли е? — прошепна центурионът.
Потопиха факлата във водата. Тя изсъска.
— Съвсем — каза Волумния. — Как мина?
— Отлично — не се стърпя Дукрин и се обърна към Фабий; — Чудесно се държах, нали?
— Без фукни! Нищо особено. И бързо смъквай тези парцали!
Актьорите умеят за секунди да се преобличат. В това време Волумния намери два камъка и натежалите вързопи с униформите бързо потънаха в езерото.
— А дали ще мине трикът с носилката? — попита Фабий.
Волумния се разсмя тихо:
— Имаше късмет! Тъкмо сега Муций е на пост при портата. Обеща да помогне. Муций е сигурен човек. Знам го от нашата кръчма. Щом му дам знак ще почне…
— Пс-с-ст!
По заповед на Фабий всички се скриха в гъстите тук. По пътя се зададоха робите с Авиола в лектиката. Актьорите ги пуснаха да минат напред и тръгнаха подире им.
Робите с носилката вървяха покрай цирка. Пред враните на лупанарите, осветени с червени лампи, се мяркаха сенките на патрициите, дошли да се забавляват. Беднотията, която си бе доставила удоволствие за шепа аса в евтините таверни, съпровождаше с любопитство носилката, както това бе прието в Рим. Ако в нея седеше любим благородник, приветствуваха го с аплодисменти. А омразния — обсипваха с насмешки и ругатни.
— Кого носят? Авиола? Ах, тоя кожодер! И къде го носят нощем?
Към тях се присъединиха носачи и лодкари, които още преди изгрев бързаха към Емпория.
Авиола с труд излезе от лектиката. Робите я преместиха настрана, клекнаха на земята и се загледаха подир господаря си. Ще се върне ли, или не? Ех, ако можеше да не се върне!
Стражата пред дворцовата порта отдаде чест на сенаторската тога. Пламъците на факлите трептяха от вятъра. Авиола се приближи към началника на стражата, краката му се подкосяваха.
— Спешно съм повикан, приятелю, от преторианския префект Макрон. Ето писмото му…