Началникът повдигна учудено вежди, но не каза нищо, взе свитъка, помоли сенатора да почака малко и влезе в двореца.
Тълпата любопитни направи полукръг около портата. Носилката и робите останаха зад тълпата. При тях отиде млад преторианец.
— Надзирателят? — попита той високомерно.
Надзирателят на Авиоловите роби скочи.
— Вашият господар ще излезе от задните врата. Там трябва да го чакате. Ще ви заведа, елате с мен.
Надзирателят покорно кимна, робите вдигнаха лектиката и тръгнаха подире му.
Стражата при портата оглеждаше любопитно Авиола и коментираше:
— Брей, посред нощ! Спукана му е работата. Тука мирише на…
Авиола се вслуша в разговора им. Студени капки пот избиха по челото му, усещаше, че ще припадне. Думите на стражата чуваха и тези, които стояха отпред в тълпата. Те се хилеха:
— Бас държа, че този лихвар и сега пресмята колко процента ще изкяри…
— Стига бе! Не виждаш ли, че е по-бял и от платно? Сигурно се е продрискал от страх, като са го повикали посред нощ…
— Приготви си един обол177 за Харон178, ей, дебелако!
Авиола страдаше невъобразимо. Сърцето му се блъскаше в гърдите, пред очите му притъмняваше. Олюля се. Стражата го улови и подпря.
Най-после началникът се върна. Устните му потрепваха от едва сдържан смях.
— Уважаеми господарю! Трябва да ти съобщя, че някой си е направил шега с теб. Преторианският префект от вчера не е в Рим. Никой от неговите приближени не знае за такава заповед. Тя е подправена, печатът е фалшив…
За миг настъпи тишина. После тълпата избухна в смях. Дори стражата на двореца се смееше с цяло гърло.
Авиола се окопити: спасен! И мигновено оживя: Ала не плесна с ръце да дойдат робите с носилката при него. „По-бързо, по-бързо да се махна от този дом“ — казваше си той, като едва си пробиваше път в посоката, където беше носилката му. Хората го дърпаха за тогата, удряха го по гърба, смееха се в лицето му. Когато се измъкна от тълпата, носилката я нямаше. Оглеждаше се безпомощно — нито следа от нея. А бедняците не го оставяха на мира, налитаха като стършели, ушите му глъхнеха от противните им крясъци, а как воняха — пфуй! Авиола гневно се развика по робите си, но напразно — нямаше ги никакви. В отговор само противен смях и още по-противните гласове на тълпата.
— У дома те чакат, лихварино! Напред отидоха! Няма ли да благоволи веднъж уважаемият сенатор да повърви пеша? Като нас.
Авиола не можеше да се измъкне от натрапчивата тълпа. Дали да извика на помощ преторианците? По-добре не. Най-после се отскубна. Доколкото му позволяваше тежкото тяло, забърза по Кливус Виктория179 надолу към Форума. Тълпата се юрна подире му, нарастваше, трополеше, викаше, смееше се. Развалено яйце опръска тогата му. Друго потече по тила му. Той едва вървеше, сподирян от бурен смях, ругатни и замерян с маслинени костилки.
Тълпата продължаваше да го следва като стадо — пастир. А зад нея, зад тази ревяща маса, лектиката се олюляваше празна в ръцете на осемте роби. Те не бързаха. Все едно, не можеха да стигнат до господаря си. Слушаха, гледаха, смееха се като всички други. Знаеха, че у дома ги чака здрав бой, но това удоволствие си струваше боя.
Раздърпан, изцапан и изтощен, сенаторът се тътреше, дишайки тежко, към къщи. Едва на триста метра пред двореца робите се разтичаха и го настаниха. Като се извиняваха и молеха, за прошка, те натовариха сенатора в носилката.
А в това време целият Рим вече знаеше за блестящия номер и се превиваше от смях.
Някъде по пътя от тълпата се отделиха трима мъже в една жена и се насочиха към Задтибрието. Преминаха моста и нахълтаха в къщичката на Скавър.
Старецът наскоро се бе върнал от риболов и кормеше рибите. Цялата къща миришеше. На огнището къкреше рибя чорба. Четиримата вдигаха такъв шум и врява, че бараката се тресеше. Задавяйки се от смях, те разказваха на стареца какво се беше случило. Той им се сърдеше, че не са го взели със себе си и викаше не по-малко от тях. След като се насмяха до насита, така че вече гърдите ги боляха, те заговориха кое как е било поред:
— Ти беше страшен центурион, Фабий! — продължаваше да се смее Волумния.
— Ами аз? Аз бях по-страшен от него! — хвалеше се Лукрин и се оглеждаше дали няма с какво да накваси гърлото си.
Фабий улови погледа му; измъкна изпод постелята шише с вино. Пиеха жадно, ненаситно.
Грав доби тъжно изражение:
— Ами ако подушат кой го е разиграл…
— Нали не си ти, посерко? Какво се боиш тогава? — гордо произнесе Лукрин.
— Ще започне разследване… ще започнат разпити… — продължаваше Грав разтревожен.
178
179