На двора се чуха тежки стъпки. Грав опули очи към вратата. Всички онемяха. Някой силно почука. Вратата изскърца сред пълна тишина. В цепнатината се провря рошава глава, ухилена до уши:
— Браво, Фабий! Здравата натри носа на този лихвар! Хубавичко му отмъсти за всичко!
— Гръм да те тресне, чумо такава! — въздъхна с облекчение Грав.
— Какво дрънкаш, съседе? Какъв лихвар? — учуди се Фабий.
— Е, хайде сега пък и ти! Целият Рим вече знае! Та на нас ли тези номера! И защо бе, човече? Искам да знаеш, че ако нещо се случи… то аз и тези двамата тук, Дарий и Скопас, сме пили с теб цяла нощ в тая барака, ясно? Ще се закълнем в името на дванадесетте бога, ясно?
Фабий безгрижно кимна:
— Стигат ли дванадесетте? Ако не — ще прибавите още някой, нали?
И той покани тримата да пият заедно за това алиби.
Разсъмваше се. Беше време да се разотидат. Артистите се сбогуваха. Последен се вдигна Фабий, сложи си наметалото с капишона и излезе от бараката. Настъпваше денят. Да иде да спи? Глупости! Все едно, ще бъде като предната нощ: вместо Хипнос180 очите му ще затвори онова мургаво момиче; но не за да заспи: под черната грива на косата й е тъмно като в нощ, а сияещите й очи пропъждат съня. Дявол знае защо е така! „Ще ида поне да я видя“ каза си Фабий и се запъти към колибата на Балб.
Балб, чичото на Квирина, беше вече станал. В туника от сиво платно, той се суетеше около огнището и вареше чорба за закуска. Квирина спеше в преддверието. Той стъпваше на пръсти, за да не я пробуди. Сложи в торбичката си хляб, парче сирене, лук и шишенце вино за обяд. Балб от много години работеше като гравьор в работилницата на златаря Турпий, близо до курията на Юлий Цезар на Форума. Турпий имаше десет работници, но Балб беше най-сръчният, изкарваше над седемдесет сестерции седмично.
Балб, стар ерген, пък и гърбав бе плах, до не и саможив човек. Жалкият му вид будеше състрадание и приятелите му го взеха на работа при себе си. Когато биваха в добро настроение — те го защищаваха, но бяха ли ядосани — безмилостно се подиграваха с недъга му. А като им преминеше ядът, пак простираха покровителствано криле над гърбавия… Балб бе сам-самичък на този свят, но въпреки това обичаше живота.
Когато преди една година Квирина, подмамена от Терпсихора, избяга от бащиния си дом, той й предложи стряхата си. Безгрижният смях на това чернокосо същество запълни самотата му. Изведнъж Балб вече имаше за кого да живее. Сега обичаше да се връща у дома. Той измайстори от парче бакър кутийка, украси капака й с лозови листа и започна в нея да събира ас по ас. Щом станеха повечко сменяше ги за сестерции, а дори и две златни монети вече блестяха в касичката. Всичко това — за момичето. Мъжете се въртяха около хубавата Квирина, но тя като че ли не забелязваше влюбените им погледи, нито пък чуваше ласкавите им и примамливи думи. Балб донякъде се чудеше, но бе доволен. А после се върна от изгнание Фабий. Същата нощ след неговото пристигане Балб чу плач в стаичката на Квирина. На сутринта, хълцайки, тя му призна, че ще се върне при майка си в Остия. Но не си отиде. А след няколко дни започна да си пее като птичка и през тъничката стена той чуваше как — насън или наяве? — шепнеше името на артиста.
Балб се уплаши. Бе уверен, че Фабий не обича Квирина; че тя е нещо мимолетно за него. Но момичето взимаше всичко много сериозно. То цялото разцъфтя, сияеше от обич и нищо чудно да се помъкне с целия си акъл подир този комедиант. Направо в беднотията и мръсотията! Ще спи на някакъв смрадлив сайвант върху изгнила слама, където гъмжи от хлебарки и мишки. Брррр!
Чорбата му се стори противна. Балб стана с намерение да изсипе остатъка в коритото за козата, но се спря. Отвън се, чуха стъпки, съвсем близо до къщата. Той се приближи тихо до вратата, открехна я и вадя мъж в сиво наметало и капишон. Така ходят бандитите. Порядъчният човек няма нужда да си крие главата, Балб бе готов да си заложи главата, че това е Фабий. След пиянската нощ, след компаниите на леките момичета му се е приискало… Балб потрепери от погнуса й гняв. Стаи дъх и се ослуша.
Фабий обиколи дома на Балб; навярно зад това прозорче със жълто перде спи тя. Той се усмихна иронично на себе си: виж ти, любимецът на римските жени, любовникът на артистките, хетерите и матроните. На всяка крачка нова жена, ново приключение, а на следващия ден дори не можеше да си спомни чертите им. А сега? Обикаля тук като хлапак, остава и влюбено да въздиша, дявол го взело! „Какво става с мен? Защо не ми излиза от ума тази девойка? Ама че щуротия! Желая я, ще я имам, ще я използувам, колкото ми се поиска, а после: Vale181, Квирина! Няма да се видим вече!“