Само Балб в тази тълпа не мислеше така за Фабий.
16
Дъщерята на Макрон, Валерия, която народът наричаше „римската принцеса“, се пробуди в леглото си от кедрово дърво.
Размърда се под тънкото белоснежно покривало и се протегна, силно стиснала очи. Така тя вече от няколко дни се стараеше да задържи образа на младия мъж. Въпреки тава образът се изплъзваше, а когато отвореше очи — разсейваше се, макар че никога не изчезваше съвсем.
Валерия се усмихна. Жълтото гущерче в терариума182, точно срещу леглото й, не вижда това, въпреки че ококорено гледа господарката си. Не може да види усмивката, защото лицето на господарката е покрито с дебел слой тесто, замесено с магарешко мляко, за да бъде кожата й нежна. Под такава неподвижна марка усмивката не се вижда.
Валерия упорито стиска клепките си, упорито задържа образа, който я преследва, който я завладя и не й дава мира. Под клепките си вижда Луций.
Тя нежно движи ръката си, сякаш милва лицето му: заравя пръсти в покривалото си, сякаш това са неговите коси. Иска да отвори устни за целувка, но маската стяга лицето й, пречи.
Бавно повдига клепачи. Върху червената завеса, отделяща кубикулума от балкона, зърна сянка. Очите й следят напрегнато как платът се издува и спада. Зелените зеници се разширяват, движението на сянката потъва в тях — движение безсрамно, поривисто, което става все по-бързо заедно с учестеното дишане на жената.
Тя плътно затвори очи. Похлупи ги с ръце. Напразно. Видението не изчезва. Тъкмо обратното: оживява и се възправя над нея.
Валерия се вижда такава, каквато е била преди години; все това едно и също движение, повтаряно хиляди пъти, преживяно хиляди пъти безучастно, без чувство, до умора, до опротивяване. Изнемощели бедра, болка в коленете, уста, пълна с чужди миризми, гнусота, пустота.
Баща й Макрон, пастир на говеда, беше освободен роб и отиде да служи в армията. Майката остана с момичето в латифундията.
Високомерното, избухливо момиче копнееше по хубави неща. Мечтаеше за разкош и богатство, каквито бе виждала у господарите. Как ще припечели шепа сестерции красивата, чувствена девойка с очи на газела и тяло на Афродита? Избяга от майка си в града и започна да печели. Призори нейното бяло тяло беше само синини от грубите лапи на нахалниците, а очите й плаваха под пелена от изтощение и умора. Между тълпата от проститутки тя бе най-младата, най-привлекателната. Лупанарът в Мизенското пристанище се посещаваше от моряци, войници, носачи. Валерия още тогава беше придирчива, не приемаше кого да е. Отблъскваше нечистите. Обичаше красотата. Цветята. Красивите сандали. Тънкия пеплум. Украшенията. Сводницата, която държеше публичния дам, вземаше по-голямата част от печалбата й. Но и от малкия остатък Валерия успяваше да си спести за прозрачен хитон, сребърна гривна и за модна прическа, каквато носеха дъщерите на патрициите.
Един ден моряците я завлякоха на гуляй в Помпей. Там тя видя свят, непознат й дотогава. Заслепена от белотата на мрамора и блясъка на златото върху статуите и жените, тя дълго се лута между колоните на храмовете и магазините, пълни с предизвикателна красота. Връщаше се сама. Сподиряха я алчните мъжки и завистливите женски погледи. Ръка, обсипана с накити, й махна от една носилка, която спря до нея. Две черни очи на елегантна жена оглеждаха лицето, гърдите, бедрата и краката на момичето.
— Кое си ти, момиче?
Валерия се стъписа. После смело погледна жената и отговори:
— Глория от Мизена.
— Кои са баща ти и майка ти?
— И двамата умряха — излъга тя. С леко сърце се отказа от баща си, който тогава служеше в седми легион и вече почти бе забравил, че някъде на този свят има дъщеря и жена.
— На колко си години?
— На седемнадесет, домина — отговори, леко поруменявайки от прибавената година.
— Влез при мен в носилката. Няма да съжаляваш…
Влезе колебливо и не съжали.
Публичният дом на Галина Мора в Помпей имаше две отделения. Едното за простия народ, другото — на горния етаж — за благородниците от Кампания. Тук, в този разкош на горния етаж, Галина Мора въведе Валерия.
Ах, каква красота! Валерия беше замаяна от луксозната обстановка, от тоалетите, от всичко. Имаше собствена спалня с картини по стените, които изобразяваха това, което вършеше върху леглото с гостите си. Тук любовта се заплащаше със сребърни денари. Новата служителка на Венера се наслаждаваше на чистота и удобства в този лупанар. Вече не беше пристанищна жена, а хетера. Учеше се да чете и пише, учеше от своите другарки гръцки, пееше в съпровод на лира, танцуваше, започна да живее като господарка, а не като гладна проститутка. Но всички останало се повтаряше — всяка нощ едно и също: уста, пълна с чужди миризми, и тяло, обезсилено, изтощено, наболяващо.
182