— Хубави общи разсъждения. Кому принадлежи виненият склад, край който тези бунтари са играли? На императора. Императора е имал предвид този мошеник!
— Не може да бъде! — уплаши се едилът.
— Невярно тълкуване, мой драги — подметна преторът.
— Знам ги аз тези негодници — продължаваше да се гневи префектът. — Артистите са рупори! Онова, което плебеите мислят, артистите го разпространяват. Те знаят, че императорът е стар и болен. И си казват: дошъл е нашият час. Долу Тиберий! Искаме нов Рим. По-добър. Републикански. Ре-пу-бли-кан-ски, римляни! Неотдавна един комедиант си призна това при мъченията. Подстрекават народа…
— Преувеличаваш, мой драги. Фабий нищо подобно… — заговори преторът.
— Не преувеличавам! Знаете ли какво ми каза преди една година именно той, когато го разпитвах преди изгнанието му в Сицилия? Ще ви го кажа: „Вие имате срещу нас — артистите — сто вигили, ние срещу вас — сто хиляди души отвъд Тибър!“ За тези думи получи на място двадесет и пет камшика. Сега разбирате що за негодник е той, нали? И искате да го защищавате!
— Но в тази песен наистина няма нищо лошо — спокойно добави едилът.
— Ами в стиховете, че можеш вино да миришеш, ако не да пиеш? Също ли няма нищо? — викаше вече префектът. — Та с това той засяга самия император, римляни!
— Но, моля те, скъпи префекте! Тук става дума само за виното на императора. Та дори само за аромата на неговото вино. Това е пълна абстракция. От гледище на римското право не можем да предприемем нищо…
— Освен да се арестува Фабий и да го смажат от бой — не се сдържа префектът.
— Нищо подобно — каза преторът. — Римляни, аз ви съветвам да не се престараваме. Най-напред да си изясним как гледат на случая горе…
— А пък аз ще си изясня как Фабий е играл на две сцени едновременно. Аз ще разкрия това безобразие, бъдете спокойни! Няма да ни разиграва като маймуни! — святкаха бледите очи на префекта.
Съвещанието завърши. Преторът покани колегите си на обяд в своята вила.
— Да си хапнем яребички с хиоско вино. Имам и едни други яребички там… — преторът смигна — ще ги видите…
— И така ли трябва сега да изглеждат нашите мимове? Това ли е чудото, което донесе от сицилийското изгнание, Фабий? Така ли те вразуми то? О, богове, запазете ни разума! Да се навираме в работи, които не ни засягат! Отново ли си пъхаш главата в примката, след като току-що я извади, Фабий?
Фабий дъвчеше черния хляб, отхапваше си от овчето сирене и поглеждаше към разгорещения ръководител. Лицето му потрепваше, готово да се разсмее.
— Ти предпочиташ разни свинщини, Кар, а?
Кар се разгневи. Нека Фабий само погледне колко са събрали. Всичко на всичко — осемдесет и пет сестерции. От „Мелничарката“ — сто и двадесет! Извади от това за разходите и — остават ни по три сестерции на човек! Ето ви ги: на всекиго само по три.
— Народът ще свикне и след време ще събереш колкото от две „Мелничарки“ — каза Фабий.
— И носачът не изкарва на ден повече от три сестерции — обади се Квирина, но веднага млъкна, почервеняла от смущение, че се застъпва за Фабий.
Кар изля гнева си върху нея:
— Гъска глупава! Щяхме да съберем два пъти по толкова, ако се беше съблякла накрая, както правят всички танцьорки!
— Защо да се съблича? — процеди Фабий между залъците си. — И облечена е достатъчно хубава.
Кар отвори уста и дълго не можа да я затвори. Учудено погледнаха Фабий и останалите артисти.
— О, богове! — каза ухилено дебелата Волумния. — Фабий си е намерил ново парче!
Лицето и шията на Квирина почервеняха.
— Позна, Волумния — отвърна Фабий.
Сериозно ли го каза? Или се пошегува? Той се обърна към Квирина:
— Да вървим!
Хвана я за ръка и я поведе в тъмното.
Артистите ги зяпаха слисани…
Те вървяха бавно покрай оградата на кожарските работилници на сенатора Фест. Тази част на Рим тънеше в плесен и мръсотия. Миризмата на отходните канали, край които денем си играеха скрофулозните деца, не можеше да се сравни с вонята от щавените кожи. Сега наоколо нямаше жива душа. Само едно скитническо куче ги подуши и продължи към реката. Къщите, оградите и плетовете останаха далеч зад тях. Те влязоха в градината, която Гай Юлий Цезар199 бе завещал на римския народ, та и за хората отвъд Тибър да има поне глътка чист въздух. Тук беше красиво, просторно, пълно с аромати.
Квирина трептеше като пламъче на вятъра. Тя беше стресната, но щастлива от това, което каза Волумния. Искаше й се хем да заплаче, хем да изкрещи от радост. Усещаше как ръката й овлажнява в дланта на Фабий, но не смееше да я изтръгне. Защо нищо не говори? За какво ли си мисли? Да проговори ли тя? Не, не. Толкова е хубаво, макар и да мълчи.
199