Фабий не беше далече от нейните мисли. Спомняше си лицата на жените, с които бе общувал досега: за една нощ, най-много за един месец. И този месец му се струваше дълъг, влачеше се, нищо радостно… А това момиче е радост. С онези съвсем скоро вече нямаше за какво да говори. С тази и мълчанието е сладко.
В градината на Цезар бе тъмно. Мраморните богове и богини върху пиедестали спяха под короните на платаните. Бълбукаше фонтан, между клоните трепкаха звезди. Спряха се. Той нежно обърна девойката с лице към себе си. Загледа се в пламтящите й очи, тръпки го побиха. В тези очи имаше нещо, което го опияняваше.
Изведнъж и на двамата им се стори, че около тях се очерта кръг, който ги затвори в себе си и ги откъсна от света.
Фабий бе пребледнял, страните на девойката пламтяха. Продължаваха да мълчат. На Фабий му се привидя, че в дъното на нейните широко разтворени очи чете някаква прекрасна дума, но не разбра каква. Малките гърди под хитона потрепваха от неспокойното бързо дишане. Девойката не се помръдваше, но на него му се стори, че се приближава все повече и повече.
В този миг той не можеше вече да мълчи. Напорът на чувството изпълваше сърцето му. Трябваше да й го каже. Боеше се, но трябваше…
— Аз съм лош мъж. Пияница. Женкар…
Тя се помръдна, но той й забрани да говори.
— Ти сигурно си чувала за това… но аз нямаше за кого да живея… нищо не ме радваше освен този мой занаят… но и в него нещо ми липсваше… сега, след като те срещнах, всичко се промени…
Не можеше повече. Нещо го стисна за гърлото. Изрече пресипнало:
— Разбираш ли ме?
Тя постави ръцете си на раменете му и каза тихо и страстно:
— Обичам те, Фабий.
Той усети как дъхът й лъха на младост и свежест.
18
Февруарският ден си отиде. Слънцето се скриваше зад храма на Юпитер Всеблагия и Всевишния. На Големия форум падаха меки сенки.
Диханието на града беше свежо: римските градини разливаха из улиците тръпчив предпролетен аромат. В нежното трептене на златистия сумрак контурите на храмовете и базиликите ставаха още по-изящни. Мраморът, нагрян през деня от слънцето, излъчваше в привечерния час ослепителен блясък. Бяло. Бяло. Рим, този великански град, потопен в прозрачния въздух, приличаше на бял облак, понесъл се върху вълните на вятъра, долитащ от Сабинските планини. Лазурният небосклон тъмнееше. Прозрачният диск на пълнолунието плуваше над града, плуваше заедно с Града надалече, към морето.
Храмът на Марс Ултор200 — посред Августовия форум, — в който днес ще заседава сенатът, е обкичен с лаврови гирлянди. Понтифексите бяха запалили огън пред жертвеника, а храмовите роби се катереха по въжените стълбички; за да запалят още докато се вижда стоте факли по стените и под свода.
Във всички райони на града цареше оживление. От Целий, Задтибрието и Субура се стичаха тълпи към центъра на Рим, към Августовия форум. Месари, хлебари, обущари, носачи, златари, лодкари, тъкачи, бакали, бояджии, рибари, каменоделци, търговци, оратори, проститутки, писари, ковачи, стъклари, общи работници — римският народ, който едва изкарва с труда си за хляба и чашата вино; а с тях и скитниците, просяците, безделниците и лентяите, които се гнусят от работа, и пропадналите завинаги пияници. Уличната сган беше безгрижна. Тя знаеше, че велможите на римския свят няма да ги оставят да умрат от глад. Ежемесечно държавата им раздава жито плюс двеста сестерции congiarium201, аристократите си купуват гласовете им за изборите, а патрицианската милостиня е добавка към виното. Освен това често ги наемат като скандалджии, клеветници и доносници. А понякога и като убийци.
Тълпите на римския народ течаха като мътни, мръсни води към храма на Марс Ултор, пред който кохорта преторианци поддържаше реда. Ако можеха да надникнат вътре в храма! Ако можеха да надникнат в главите на сенаторите! Какво е положението с императора? Кога ще свърши? Какво ще стане после? Тълпите врят и кипят от любопитство и напрежение.
От всички аристократически райони се приближаваха лектиките. Направени от най-скъпо дърво, украсени със сребърни и златни интарзии — те се олюляваха върху раменете на робите. Пурпурният цвят — белег на сенаторското достойнство — биеше на очи от завесите и обвивките на лектиките. Пред тях тичаха ликтори202:
— Път за носилката на благородния сенатор Сервий Геминий Курион!
Носилка след носилка — представител на властта, стълб на римската империя, потомък на древен род. Родословието на някои сенаторски фамилии стигало, казваха, до митичните времена, до Херкулес203, до Еней204, до цар Нума и бог знае още докъде! За шепа злато винаги се намираше беден мъдрец, който измисляше и изготвяше стародавно родословие. Само че в Рим „род и чест без богатство бяха вятър работа“. Могъщите бащи на Града си бяха поставили за цел Златния идол и вървяха към тази цел с неотстъпчивост, достойна за потомците на близнаците, които са не само откърмени от вълчицата, но имат и вълчи зъби.
201
202
203
204