Върху лицето на Сенека трепна иронична усмивка. Той оглеждаше лицата, които стояха начело в храма: богът на войната Марс, Август, Тиберий, Макрон, Калигула и — Луций. Да, техният ред е подчинен на желязна логика. Да се воюва, да се покорява, да се поробва, да се експлоатира. Кога ще се сложи край на всичко това? Какъв ще бъде този край?
Очите на Луций пламтят вдъхновено. Той гледа тлъстите лица на сенаторите, но вижда далечните земи, откъдето се е върнал. Вижда народите, над които Рим там, на изток, властвува:
— Какви са тези хора, които сме покорили по волята на боговете и с човешкото си право? Ако можете за миг да ги видите, patres conscripti, то пред вас би се разкрила до дъно мъдростта на Аристотел207 и Платон208, че Ананке209 е изрекла справедлива присъда: едни да властвуват, други — да се покоряват. Варварските началници, сатрапи210 и царе са отчаяни и нещастни. Тези хора като че ли не знаят що е слънчев ден. Като че ли непрестанно живеят в мрак, преследвани от фурии211. А народът, който владеят, си прилича с тях като две капки вода. Стенания и проклятия изпълват въздуха над земята, която те обработват от сутрин до вечер.
Варварите не са способни да оценят хармонията и красотата в живота, които им носи Рим, и до последния си дъх коват интриги срещу нас. Затова, patres conscripti, ако ние не бъдем достатъчно бдителни, то от искрите на бунтовете по границите на империята би могло да избухне пожар.
Благословени да бъдат нашият император и великият Макрон, благословен да бъде преславният сенат, загдето създадоха военни лагери по всички граници на империята и поставиха наши легиони на Ефрат и на Дунав. Рим може спокойно да спи. Неговите синове стоят на стража…
Всеобщото одобрение прекъсна думите на Луций.
Изведнъж на Луций му хрумна на края да заговори за себе си. И той завърши изразително:
— Варварите призовават своите непонятни, тъмни, чудовищни богове, за да им помогнат отново да се сдобият с безсмислената си свобода й да се изтръгнат от нашето владичество. Но римляните, народ образован, са предопределени от съдбата да бъдат господари на невежите. Никога няма да отстъпим нито крачка от това свое право! И аз се кълна пред вас, patres conscripti, че когато и да ми наредите, готов съм да отдам живота си за още по-голяма слава на Рим!
Ефектното заключение въодушеви сенаторите, аплодисментите не стихваха, докато Макрон не даде знак. Сред дълбока тишина той взе от възглавничката, която държеше понтифексът, златния венец и пристъпи към Луций. Хорът пееше химн за славата на Рим. Луций коленичи и златните листенца блеснаха в неговите светлоруси коси.
— Ти си заслужил пред отечеството, Луций Геминий Курион — провъзгласи тържествено Макрон. — Благодаря ти от името на императора и сената.
После консулът Понтий закри тържественото заседание.
„О, богове — помисли си Хатерий, — тук някой се възкачва до най-високото стъпало! Какво се крие в това? Кой стои зад това? Да става, каквото ще става, а ние да му се поклоним овреме и да спечелим неговото благоразположение.“
Сенаторите излизаха от храма. На сбогуване Сервий тихо напомни на Авиола, Бибиен, Улпий, Пизон и Вилан да бъдат при него три часа преди полунощ. Днес, след събранието на сената, е най-безопасно. Даркон вече знае. Те кимнаха величествено и величествено си тръгнаха.
Народните тълпи приветствуваха познатите лица с викове и ръкопляскане.
Робите, отпочиващи край лектиките на празнично осветения Форум пред храма, станаха. Те чакаха номенклаторът212 да извика името на господаря им.
Луций изслуша много благопожелания, получи много целувки от сенаторските уста по двете си страни. Изпрати баща си до носилката и го помоли да вземе златния му венец, славния трофей. Той трябва да отиде… Сервий се усмихна разбиращо, трябва да се похвали на Торквата.
— Иди, сине мой — каза той гордо. И добави шепнешком: — Не забравяй… три часа преди полунощ… трябва да присъствуваш… ще разпределяме мисиите… теб те чака най-тежката…
Луций кимна.
Но той не отиде при Торквата. Запъти се към Есквилин. При Валерия.
Вървеше бързо. Настигна леко олюляваща се носилка — великолепна, заобиколена от ликтори и роби с факли в ръце. Искаше да ги избегне, но беше късно.
— Накъде бързаш, драги Луций? — чу той от носилката гласа на Макрон.
Луций заекна. Макрон се разсмя.
— Ела при мен. В една посока сме, нали? Защо да си тормозиш сърцето с катерене по хълма? Пази си го за по-добри работи… — Смехът е груб, но приятелски.
Луций се качи в носилката.
207
212