20
Макрон не разреши номенклаторът да съобщи за пристигането им. Остави Луций между колоните на атриума и отиде при дъщеря си. Намери я в жълтата стая, полегнала върху дивана, в домашен пеплум от небесносин муселин. Той още по-силно подчертаваше рижия цвят на разпуснатите й коси.
Валерия, развълнувана от очакването на Луций, се обърна към Макрон и скочи престорено удивена:
— Ти ли си, татко? Вече не те очаквах. Късно е.
Макрон забеляза, че Валерия в домашната си дреха е по-съблазнителна, отколкото в празничната. И каза:
— Събранието се проточи. Но аз ти водя гост, момиче. Луций, заповядай!
Валерия още не бе успяла да продума, и Луций вече стоеше пред нея. Тя нацупи сърдито устни към баща си:
— Как може да въвеждаш гост, без да съобщиш предварително — мръщеше се тя. Но като видя, че Луций е възхитен, добави по-меко: — Ужасно неприятно е за една жена да се показва пред гости необлечена, невчесана…
— Рубинът сияе и без украса — каза Луций учтиво.
Тя се усмихна.
Макрон се разположи пръв на масата, покани дъщеря си и госта и се развика:
— Хей, роби! Дайте вино! Дяволски ни е пресъхнало гърлото. А най-много на Луций. Като му дръпна една реч, също като онзи, гръцкия… как се казваше… Демократ?
— Не. Демостен213 — усмихна се Валерия и нетърпеливо попита: — А сенатът?
— Сводът се тресеше, момиче. Благодарната родина щеше да си изпотроши ръцете. Получи златен венец.
Тя обърна към Луций големите си очи с цвета на потъмняло в този миг море.
— Радвам се за твоя успех и те поздравявам от сърце, Луций. — Гласът й звучеше страстно.
Луций се развълнува от гласа й. Стараеше се да прикрие вълнението си със светска учтивост.
— Почестите на сената ме ласкаят безкрайно много, но едва сега, тук, съм напълно щастлив…
— На Рим са нужни решителни мъже — каза префектът. Днешните млади господа приличат повече на моми, отколкото на войници. Като от тесто са. Какво ще правим с такива в армията?
— На Рим са нужни герои — добави Валерия подчертано и Луций улови в погледа й възхищение. Той искаше нещо да възрази, но вече бяха влезли робите, носеха закуски, сребърна амфора с вино, сребърна кана с вода и три кристални чаши. Светилниците, висящи на златни вериги от тавана, разискриха оранжеви отблясъци в кристала. Валерия даде знак на робите да се оттеглят и започна сама да налива.
Тя отля за Марс и пи за Луций:
— Да бъде щастието ти пълно и трайно, мой Луций!
— Хубаво го каза, дявол го взело! И аз пия за същото, Луций!
Луций не откъсваше очи от Валерия, неспособен дори пред Макрон да скрие страстта си. Тя се правеше, че не вижда това, че не я засяга, умело прехвърляше разговора от сената на Рим, от Рим на надбягванията, за които Калигула се надявал да издействува разрешение от стария император.
— Щял си да защищаваш Калигуловия цвят… — подхвърли Макрон.
— И моя, татко! Зеленият цвят е най-красивият! Цветът на ливадите и морето…
— И на твоите очи, божествена — осмели се Луций.
Тя се засмя:
— Ами ако загубиш състезанието?
— Да го загубя? — каза Луций с искрено учудване.
— Браво, момко! — смееше се гръмко Макрон и ръката му тежко се стовари върху рамото на Луций. — Така ми харесваш! Аз, Луций Курион, носител на златния венец на сената, да загубя? За какъв ме мислиш, моя красавице?
Разсмяха се и тримата; по телата им преминаха леки тръпки. Те чувствуваха, че са от едно и също тесто, чувствуваха, че са еднакво упорити и еднакво обладани от този бяс: да имам това, което искам! Но независимо от сродството на душите, пипалата на предпазливостта шареха помежду им.
И докато над масата се разменяха слова на любезност, похвали и лекомислие, тримата взаимно се наблюдаваха и всеки се ръководеше от целта, която искаше да постигне:
„Аз трябва да те имам, красавице! Колкото се може по-скоро!“
„Искам да ми станеш съпруг! За съпруг те локам!“
„С помощта на това момиче и твоето честолюбие аз ще изтръгна баща ти от твоето сърце!“
Погледът на Луций се спря върху водния часовник, сложен на подставка от черен мрамор. Скъпоценното тънко стъкло бе закрепено в пирамида от златни колелца, капките падаха волно и звънко.
По лицето на Луций заигра мускул. Беше време да си тръгва, ако искаше да бъде у дома в уговорения час. Стана неспокоен. Макрон забеляза погледа, вълнението му и си помисли: „Ясно ми е всичко; трябва да ги оставя насаме. Сега за това момче аз съм като щръклица върху гърба на магаре.“ Той се изправи.
— Поканил съм тук пратеника на норикийския наместник. Къде ще ни настаниш, момиче?
— В таблинума ще се чувствувате най-удобно, татко.