— Съгласен съм. А на теб, Луций, ще ти кажа една новина. Императорът реши сирийският легион да не отива на Дунава. Легионът и ти оставате в Рим.
Валерия радостно се усмихна и поведе баща си към таблинума.
Луций остана сам. Проклинаше бързо летящото време, но не можеше да си тръгне. Той вземаше в ръцете си предметите, които Валерия държеше преди малко. Към каквото и да посегнеше — всичко ухаеше. Алабастрово шишенце с розово масло. Струва колкото десет роби. Ветрило от най-нежни щраусови пера. Уханна мас в златно бурканче, чието капаче е обсипано със смарагди.
Множеството аромати възбуждаха Луций. А как ли ухае тя? Устата и, косите, подмишниците? Обля го едновременно и студена, и топла вълна. Притвори очи.
Валерия скоро се върна.
— Ще отида да се преоблека и да се вчеша — каза тя.
— Не отивай никъде, моя божествена — избухна Луций. — Очарователна си. Жалко е да се губи всеки миг…
Тя стоеше срещу него. Гърдите й се бяха притаили като взрив под муселина. Мирисът на тялото й го атакуваше. Валерия чувствуваше мъжкото вълнение. Тя самата бе възбудена, но се овладяваше с всички сили. „Аз обичам — казваше си Валерия. — За първи път в живота си обичам. О, богове, не ме напускайте!“ През мислите й мълниеносно прелетя опитът от миналото: пристанищното момиче ляга, без да говори; хетерата предпочита продължителната любовна игра, преплетена със стихове или песни. Но как се държи една благородна дама, когато има пред себе си благороден патриций? Като високопоставена дама, която може да прахосва времето дори в миговете на любовен трепет.
— Искаш ли да видиш как живея, Луций?
Тя го поведе из затоплените стаи. Робите тичаха пред тях и палеха навсякъде светилниците. Всяка стая бе в различен цвят; всяка имаше различен аромат; всички тънеха в ориенталски разкош. Във всяка тъкан, във всеки предмет личеше чувствената изисканост на Азия и Африка. Не Атина, нито Рим, а Антиохия, Палмира, Тир, Александрия…
Тя вървеше пред него.
— Обичам Ориента — каза Валерия, сякаш се извиняваше и хвалеше едновременно.
Луций виждаше под прозрачната материя извивките на бедрата й. Гърлото му бе пресъхнало, не можеше да проговори.
— Разбирам — каза той след малко пресипнало.
Влязоха в продълговата стая, чиито две стени бяха покрити с високи шкафове от кедрово дърво, а полиците препълнени със свитъци. На челната стена — гръцки текст, написан с киновар. „Додето си жив, сияй, от всяка печал се лиши! Животът е кратък, времето ще си вземе само своята дан.“
— Моята библиотека — произнесе тя скромно, но в думите й звучеше гордост.
Луций вземаше пергаментовите свитъци, мушнати в красиви калъфи от тънка кожа. Върху капачето на всеки калъф имаше скъпоценни камъни. Тук — редичка диаманти, там — рубини, по другите — смарагд, топаз или сапфир. Валерия забеляза удивлението му и се разсмя:
— Аз съм малко капризна. Измислих различни обозначения за своите любими поети. На тази стена са гърците, насреща — римските. Диамантите — Алкей214, топазите — Анакреон, сапфирите — Бион215, рубините — Сафо216. А от другата страна: диамантите — Вергилий, рубините — отгатни кой!
— Катул.
— Отлично! Позна! Проперций е топаз, Овидий — тюркоаз, моят камък.
— Тюркоаз — повтори тихо Луций. — Прелестен камък, който мени цвета си като твоите очи…
Валерия отмести погледа си. Луций механично извади свитъка на Овидий, развива го и зачете наслуки: „О, богове, колко черни тайни се крият в душите човешки“. Луций пламна, сви бързо пергамента и го мушна в калъфа.
— А кой е любимият ти поет?
Тя се разсмя с дълбокия си гърлен глас, който така го вълнуваше.
— Трудно е да реша… Катул. Сафо. Бион, Проперций.
— Бион не го познавам. Би ли ми прочела няколко стиха… обичам гръцкия език…
Не чакаше да я моли. Покани го да седне в креслото, а самата тя остана права — цялата златна под сиянието на светилниците.
Луций възхитено запляска:
— Изумително!
Гръцкият език в устата на Валерия звучеше като музика. Тя удължаваше двугласните, ясно спазваше ударенията и дължините, стихът пееше, искреше, пламтеше.
Луций я слушаше удивен. Беше омаян от това, което знаеше тази жена, от умението й да даде ритъм на слога, тон, багра и плам на стиха. Нейният глас го екзалтираше, галеше, опиваше. Прекрасна жена. Поглъщаше я с поглед. Всичко в нея го пленяваше. Всичко в нея му се струваше най-съвършено, най-прекрасно. Очи — продълговати като бадеми. Право носле с чувствени ноздри. Пълни, пухкави устни, изгарящи дори само като ги гледаш. Дребни зъбки с розово святкащи венци. Пламтящи медени коси. Гърди, бедра и крайници — на Венера. Издължени нокти — червени, блестящи. Към каквото и да погледнеше от нейното тяло — нищо такова не бе виждал досега: дивна красота! Красота хищна, необуздана, дива. Красота на див звяр, от която му притъмняваше пред очите. Но държането й към него не бе същото, както в Терацина. Отдалечено, отчуждено. Не разбираше тази промяна. Изумяваше го.
215
216
217