Мустакатият пхенянец, който стои над тях до кормилото, ги гледа и си подсвирква. Жената още известно време се съпротивлява.
— Млъкни, красавице… — хрипти Харнакас и грубо мачка бедрата й.
Свирукането на кормчията се смеси с въздишки без думи.
Зората се процеждаше през тъмнината, зората зашумоля по вълните, лекото й жужене се разнесе над хъркането, но все още е нощ и има време до деня.
Луций стана, обви се в наметалото си и излезе на палубата. Безразборно налягалите хора му пречеха на ранната разходка. Все трябваше някого да прескача, някого да заобикаля. И той реши да отиде на носа, където бе седял вечерта върху навитите въжета. Приближи се и видя там сянка. Човекът се изправи.
— Извини ме, господарю, бях ти заел мястото, отивам си.
Луций позна Фабий. Искаше му се да поговори с някого, да се позабавлява. Поколеба се за миг. Общуването с артистите е под достойнството на един римски патриций. Комедиантската сган е утайката на човешкото общество. Добра е, доколкото може да поразвлече благородниците, а след това — по-далече от нея. Но Луций пътува вече три седмици по море, командирите вече нищо ново не могат да му кажат, а Тит все мълчи. Скука. Човек понякога закопнява за една дума. Освен това артистът не е роб, артистът е човек. Свободен човек.
— Почакай. Какво правиш тук?
— Гледах…
— Тъмнината ли? — каза иронично Луций. Артистът мълчеше. — И си представяше родния дом, нали?
Фабий тихо се засмя и произнесе с декламаторски тон:
— Да. Родния си дом. Вече го виждам. Отвъд Тибър, под Яникулум40 — изсъхналата маслина и до нея колибата; ветровете я заобикалят, за да не я съборят, мишките идват при нас на вечеря…
Луций за миг си представи своя роден дом. Дворецът. Мрамор, градини, ухания. Торквата…
Изведнъж попита:
— Жена не те ли очаква?
— Коя? — лекомислено отвърна Фабий.
— Изглежда, имаш много.
— На всяко пристанище по една, във всеки римски район — по две-три — ухили се артистът. — Руса — за деня на Луната41, тъмнокоса — за деня на Венера, червенокоса за празничен ден. — Фабий изведнъж млъкна. Той осъзна: чудо нечувано — благороден патриций разговаря с артист!
И Луций си помисли същото, но много му се искаше още да поговорят. Та нали са тук само двамата. Вече се разсъмваше. В очите на комедианта заблестяха пламъчета.
— Ти си добър фокусник, Фабий.
— И артист, мой господарю — развълнувано добави той. — Но тук не мога да изиграя нищо свястно, защото центункулът42 ми е мушнат някъде в торбите…
— Защо ти е? Би могъл да играеш и в туника. Намираш се на кораб, не в театър.
Комедиантът погледна Луций изумено, в гънките, врязани около устата му, трепна пренебрежение.
— Когато играя, трябва да съм в центункул — винаги и навсякъде. Ти би ли отишъл на бой без броня?
Луций усети раздразнения тон, отмина дързостта на комедианта и се усмихна:
— Е, добре. Къде играеш в Рим? В театъра на Марцел?
— Навсякъде, господарю. И там. Но и на улицата, под ораторската трибуна на Форума, на пазара и най-често при нас, отвъд Тибър. — И гордо добави: — Целият Рим е моя сцена!
Луций почувствува, че му става забавно. Колко е самоуверен този дрипльо!
— И отдавна ли се занимаваш с този занаят?
— От шестнайсет години съм се посветил на актьорското изкуство, мой господарю.
— А как стигна до своето изкуство? — иронично попита Луций. — Какво си правил преди това?
Фабий вдигна глава.
— Преди това бях роб. После освободиха баща ми. Вече двадесет години съм свободен човек.
Луций си помисли: „Макар и свободен човек — нямаш чест. Защото си артист.“ И отново се подвоуми дали не трябва да напусне тази неподходяща компания. Но не стана.
— Какво играеш в Рим?
— Каквото ми падне, господарю. На улицата съм имитатор на гласове, акробат, гълтам огън. Пред знатното общество правя същото, но и стихове рецитирам. В театъра и на импровизирана сцена съм актьор.
— Ателана43 с четирите маски на артисти и без жена вече не е на мода — каза Луций. — Мимов44 играете ли?
— Да, мимът е нашето основно изкуство.
— И за какво се разказва в тези мимове?
— За най-различни неща. Дори в един мим е смесено всичко, каквото се среща в живота. Сериозно и весело, стихове и проза, танц и слово. Разказваме за любовта, за неверните жени, за старците-скъперници, за войниците-самохвалковци, за всичко. Хората най-много обичат грубата шега, шамарите, шмекериите, циничните анекдоти, ритниците по задника. У нас, отвъд Тибър, се казва: „Смехът е по-ценен от златото.“ — Той тръсна глава: — Златото за нас е кисело грозде. Смехът ни е по-достъпен. Само че аз… — Артистът млъкна.
41
43
44