А Луций ще измени ли?
В мъждукащото трептене на кандилата му се стори, че Катон се подсмива. Сервий стана, приближи се до лицето. Не, лъжеше се. Катон гледа сериозно, гордо.
Седна отново в креслото. Разсъмваше се. През комплувиума в атриума се плъзна лъч утринна заря. Атриумът е потънал в полумрак. Само бялата статуя на Тиберий, която Сервий бе принуден да търпи тук, изплува от здрача горда, властна, застрашителна. Катон и Тиберий се гледат. Очите им са каменни, не трепват. Двама противници, два свята, два живота на Рим. Катон е скрит в полумрака. Тиберий, осветен, изпълва целия атриум.
Ненавист сви до болка сърцето на Сервий. „Лиши Рим от свобода, ограби мощта на сената, а сега искаш да ми отнемеш и сина ли?“
В помещението надникна Нигрин, зад него се тълпяха робите, дошли да почистят. Когато Нигрин зърна господаря си в такъв ранен час тук — изтръпна. Какво се е случило? Какво става с господаря? Спря с жест робите, спусна завесите и шляпането на босите крака се отдалечи.
Сервий не откъсваше ненавистен поглед от императора. „Какво направихте с моя Луций?“ Той усещаше как с всеки ден, с всеки час разстоянието между него и сина му расте.
Обърна взор към олтара на предците. Ала нито помисли, нито изрече умолителни слова. Разтрепера се целият, но се успокояваше, че това е от утринния хлад.
Атриумът стана светъл, коринтските колони в два реда летяха нагоре като пламъци. Вождът на заговорниците можеше да бъде спокоен: нещата се развиваха добре. Но бащата беше напрегнат от страх и несигурност за сина си като при мъчение.
Втора част
21
Непрогледният мрак и мъртвилото на римските нощи бяха привидни. Градът живееше в непрестанно движение — на приливи и отливи, както морето. Нощем аристократичният Рим бурно се отдаваше на страстите си, за да навакса изгубеното през скучния ден.
На кръстопътя, там, където се пресичаха улица Куприн и главната артерия на Субура, сред голяма градина се издигаше стар дворец. Някога той принадлежеше на сенатор Бонин. Но преди четири години, по време на финансовата криза, той загуби, по-голямата част от своите заложени латифундии. Тиберий не му помогна, както правеше това Август с обеднелите сенатори, и Бонин трябваше да продаде двореца и да замине на село. Двореца купи богатата сводница Памфила Алба, превърна го в лупанар под названието „В лоното на Венера“. Скоро публичният дом, благодарение на вещото й ръководство, стана търсен от каймака на римското общество.
Нощта едва започваше, когато Луций с приятелите си Прим Бибиен и Юлий Агрипа се озоваха пред лупанара, край чийто вход стояха двама нубийци като великански статуи от черен мрамор. Дребничък човек се втурна с поклони към гостите, той ги знаеше, познаваше всеки благородник в Рим и затова бе станал церемониалмайстор и номенклатор при Памфила. Той въведе гостите в двореца, взе тогите им и разгърна тежките завеси на атриума.
Луций виждаше за първи път лупанара „В лоното на Венера“. Той още помнеше публичните домове в Ориента. Повечето бяха мрачни и мръсни заведения с ниски, почернели от дима на светилниците тавани и имаха по една или две стаички с крещящ разкош за знатните гости. Там Луций винаги изпитваше чувството, че се намира в подземие, че вместо въздух диша дървено масло, че сред възглавниците и завесите на задимените кръчмички може да се задуши от горещина.
Тук бе съвсем друго. Свеж въздух изпълваше просторния правоъгълен атриум. Отворите в стените, прикрити с цветен орнамент, излъчваха приятна топлина. Високите беломраморни колони с акантови218 капители бяха обвити с гирлянди от бръшлян. Всяка колона наподобяваше огромен Дионисов тирс219. И тази, насечена от зелените филизи белота придаваше на залата лек, светъл, весел вид. Зад портокалово-златистите завеси по страничните стени се криеха малките кубикули на любовта. Върху стените бяха нарисувани в помпейски стил сцени из интимния живот на олимпийските богове, между завесите се белееха статуи на богини и танцьорки. Видно място заемаше любимата на Калигула египетска богиня Изида. Компливиумът бе плътно затворен, за да не прониква студ, а дъното на мраморния басейн под него бе покрито с цветна мозайка, изобразяваща състезание на квадриги в цирк. Над имплувиума, срещу входа, стоеше бронзов Приап220 с огромен фалос. От тавана се спускаха редица сребърни светилници с по четири фитила. Прегорялото дървено масло ухаеше на жасмин. В подножието на всички колони — огромни саксии с цветя, лавър, олеандър. Хармония, блясък, вкус. Някъде откъм перистила долиташе тиха музика. Лири и самбуки221 се редуваха с напевните мелодии на кларнета и флейти. Масите и креслата бяха разположени и на светло, и в сянка. Според това кой какво предпочита. Така се получаваше впечатление по-скоро за прекрасен триклиниум, отколкото за публичен дом.
218
219