Луций ласкаво го прекъсна:
— Стига, скъпи! Радва ме твоето великодушие, но не мога да се съглася с тези похвали за речта ми. Диск и копие може да мята всеки пастир или гладиатор. Но да ораторствува? Кой може да бъде сравняван по риторика225 е теб? Твоята дикция, твоите паузи, твоят полет на мисълта! О, какъв оратор си ти! — Луций искрено сипеше похвали, защото Калигула бе наистина знаменит оратор. — Ако ти говореше в сената, самите богове трябваше да ти аплодират!
Калигула бе поласкан. Похвалата изглеждаше искрена, но той не пропусна сервилния жест на Луций.
Усмихваше се и си мислеше: „Виждаш ли ти, републиканска гордост, погалих те и вече мъркаш като котка, умилкваш се. Във всичко побеждаваш, но пред мен си нищо. Много разумно ще бъде да те купя, издънко катоновска. Със своя род, пък и самият ти струваш колкото сто други.“
И ласкаво каза:
— Скъп си ми като роден брат, Луций!
Лицето на Луций пламна. Възможно ли е такова нещо? Истина ли е това? Честолюбието му ликуваше. Но разумът му отказваше да повярва. Не, не, той си играе с мен.
— Няма да намериш по-всеотдайно сърце от моето, скъпи Гай! — произнесе тържествено Луций.
— Разреши ми да те целуна! — избухна Калигула и прегърна приятеля си. Той чувствуваше, че Луций е развълнуван и объркан. „Ще видим колко са твърди принципите ти. И какво ти е по-драго: твоят републикански род или твоето честолюбие, на което аз — утрешният император, мога да предложа хубав залък. Сирийският легион те бил обожавал. Плебсът винаги възторжено е приветствувал на Форума твоята фамилия. Очарова сената. Никога никому не съм завиждал така, както на теб!“
Гай Цезар свали от кутрето си пръстен е голям диамант:
— Поздрав от мен за твоята Торквата!
Луций се стъписа. У него отново се обади гордостта. И недоверието.
— Не е ли достатъчно красив за нея? — попита Калигула. Той протегна ръце, обсипани с пръстени. — Избрах най-скъпия! Или ти харесва някой друг? Може би този с рубина?
— Не, не — бързо заговори Луций, забелязал, че Калигула се е засегнал. — Прекрасен е — протегни длан и прие пръстена. — Но с какво съм заслужил.
Енергичен, недоволен жест от страна на наследника.
— Към моята любов се присъединява и моята благодарност, мой Гай!
Калигула, по-опитен артист от воина Курион, ловко скри радостта си. Той се отдръпна:
— Не ми харесваш, Луций!
Това бе неочаквано. Прозвуча сурово, рязко. Луций запелтечи:
— Защо, предраги ми?
— Толкова красив мъж си, а ходиш като селянин. Небрежна прическа. Демодирана туника. Почти не усещам благоухания. Сигурно ти правят масаж с козя лой, пфу! А ноктите ти? О, всемогъща Изидо!… — обърна се той към статуята на богинята, която държеше в лявата си ръка систрон226, а в дясната — амфора с вода от Нил — излей своята амфора върху този коминочистач, който е мой най-скъп приятел, за да не се срамувам за него!
Луций живна. Закле се в името на Изида, че ще се промени. Войнишки навици! Но — недопустими за Рим, скъпият Гай има право, както винаги и във всичко…
Калигула го дари с най-ласкавата си усмивка и в същия миг му хрумна дяволска мисъл: „Прелъстявай се, Курион! Ще ти разкрия обятията си! Ще те купя! Син на републиканец — мой слуга!“
— Искам да разчитам на теб в близко бъдеще, Луций! Мога ли?
Синът на Курион избухна:
— Дали можеш? Трябва! Аз съм ти безпределно предан!
Калигула плесна ръце. Памфила за миг се появи при тях.
— Доведи ми най-прекрасната, която имаш!
— Да, благородни господарю! Веднага. Тя е бисер. Скъпоценност между момичетата. Такава няма никъде да намериш…
Тя дойде. Разпуснати коси, боядисани по маниера на римските хетери в червеникав цвят. Вежди и клепки — черни. Тяло — под прозрачната туника — съвършено. Гърди — разголени, по египетски нрав. Тя чу кой е бъдещият император. Святкащите й зеници леко помръкнаха, сякаш се спусна мъгла. Седна на коленете му. Калигула сграбчи в шепите си малките й гърди. Тя стисна зъби, за да не извика от болка. Мушна ръка под късата й копринена туника.
— Египтянка ли си? — попита той на гръцки.
— Да, любезни господарю.
Гай Цезар се усмихна на Луций:
— Бива я. Твоя е, Луций.
Луций бе малко изненадан, малко засегнат. Запелтечи. Калигула стана.
— Ти си моят най-добър приятел, а за най-добрия — винаги най-доброто! Аз си отивам.
Той извика артистите. Мнестер изтича, Апелес се надигна от мястото си. Наследникът прегърна Луций, кимна му благосклонно и си тръгна. Артистите — на крачка подир него.
Девойката радостно си отдъхна и пристъпи към Луций. Той видя, че очите на всички гости са вперени в него. Стана и тръгна след нея.
226