Девойката свали туниката си и легна гола на една страна, подпряна на лакът. Усмихваше се прелъстително на младия патриций — харесваше й. Луций се събличаше, загледан в нея, но не я виждаше. Облада я стръвно, после втори, трети път — ненаситно. Но удоволствието му бе помрачено от образа, който стоеше пред очите му, вместо лицето на момичето — загадъчният образ на неговия нов приятел Гай Цезар.
22
Fuerat quondam227… Някога в Рим е съществувал свещен и неприкосновен закон. Той не само наказвал, но и учел хората на добро. Който откраднел нещо, трябвало според този закон да го върне в двоен размер. Който някого ощетявал с лихва, трябвало да възстанови загубата четворно. Умен закон, хубав закон, но по време на римската империя вече забравен.
Текстът останал, но се превърнал в обикновен лозунг — същината на нещата се беше променила. Неписаният закон на новите времена гласеше:
Римският сенат като цяло се занимаваше само с главните въпроси. А сенаторите поотделно се занимаваха с всичко: Искаш да построиш дворец? Искаш да събориш дворец? Искаш заем? Разрешение за публичен дом? Искаш да се жениш? Да се разведеш? Обърни се към сенатора, който е съсредоточил своята дейност в тази област, която те интересува. И не забравяй, че дори кокошката на сенатора не рови даром земята.
Голяма сила имаше някога сенатът, този сенат, който с времето до такава степен се изроди, че някои негови членове, незаинтересовани от спекулациите на болшинството, искаха да се разгледа въпросът за „моралното възраждане на сената“. Но всичко остана само на думи.
Стоицизмът229 призоваваше да властвува разумът, да цари справедливостта и равноправието между хората. Но гласът му бе слаб, той не воюваше, само пиукаше и отчаяно кършеше ръце над безобразията. Тази кротка философия бе много удобна за високопоставеното общество, тя стана почти държавна философия, стана мода. Бе пикантно да се признава на думи братството с робите, а същевременно да се отнасяш към тях като към говорещ инвентар.
Това бе парадокс, ала типичен за своето практично време: нереалните сентенции и мечти на стоиците потиснаха реалната и творческа сила, която съдържаше учението на Епикур230. Стоицизмът нямаше сила да промени човешката същина, камо ли римския начин на живот.
Римският начин на живот — разточителство, чревоугодничество и разврат — поне за миг трябваше да избави преситения богаташ от скуката, от страха пред неизвестността и от императора.
Страхът от императора беше най-мрачната сянка в живота на сенаторските велможи, сянка, напомняща секирата на палача.
Римският народ се управляваше не само от императора, но и от продажните чиновници и монополисти, които повишаваха цените на всичко, както си искаха. Римският народ страдаше от скъпотията, бедствуваше, изнемогваше, тънеше в болести. На бедните тълпи им е все едно дали ги управлява императорът, сенатът или републиканският консул. Бедните искат да живеят.
Тази година беше сушава и затова много тежка. Неплодородието е великолепен случай за господарите да спечелят повече. Те се преструват, че запасите им се свършват, макар житниците им да са препълнени. И се оплакнат.
Императорът им повярва. И се обърна с писмо към сената:
„Италия се нуждае от помощ отвън. Животът на римския народ е зависим от капризите на морето и времето. И ако провинциите не помогнат на земеделците и робите, нашите гори и градини едва ли ще ни изхранят…“
Монополистите тайно се подсмихват. Морето е още „затворено“ от плаване. Корабите с египетското жито могат да пристигнат най-рано след два месеца. По-точно казано — едва след два месеца. Трябва да се побърза, ако искат добре да спечелят. Монополистите повишиха цените на житото. Хлебарите не повишиха цените на хляба, но понижиха качеството му, за да не изпуснат печалбата. Plebs urbana, римският народ, е в отчаяние. По на нищо не може да се надява.
Фабий Скавър пише мим, който скоро ще се играе в театъра на Балб. Този път — не за съпружеска измяна или за пияници, нито пък за войници-самохвалковци или за безкрайните любовни похождения на олимпийските богове. Пише пиеса за хляба. Пиеса войнствена, призоваваща към бунт.
Синьото като незабравка небе още сияеше, макар слънцето да се скриваше зад Яникулум. Порталите на храмовете на Форума златееха и изглеждаха още по-големи. Мраморните колони пред храма на дванадесетте бога хвърляха дълбоки сенки.
229