Рострите, украсени с носове на кораби, се къпят в жълта светлина. В този привечерен час известни артисти четат от тях стихове. Вергилий, Хораций, Овидий, Катул. Площадът пред рострите е претъпкан с хора. Благородниците се разхождат по Виа Сакра.
Някой се изкачва на ораторската трибуна. Артист? Не. Има туника, обточена с пурпурни ленти, и бяла тога. Сенатор? Кой е той?
Историкът Велей Патеркул, който наскоро бе повишен в сенаторски сан заради заслугите си към отечеството. Той пише „История на Рим“ и ще чете от ръкописа си.
Римският народ знае любимите си артисти, които често рецитират тук. Патеркул го знаят малцина, но след малко името му лети из тълпата.
Трябва да побърза. Слънцето скоро ще залезе. Тълпата се скупчи под рострата. Сенаторите се спряха пред курията на Юлий. Върху най-горните стъпала на храма Конкордия231 седяха Фабий и Квирина. Днес те не играеха. Бяха вечеряли печена треска, уловена от стария Скавър.
Силният глас вече се разнася над Форума:
— „Има ли смисъл да изброявам всички събития от последните шестнайсет години, след като те са живи пред очите ни и всички ги помним? Тиберий обожестви баща си Август не по принуда, а от благочестивост: той не го провъзгласи, а го направи бог. В обществения живот под владичеството на Тиберий се възвърна доверието, изчезнаха бунтовете и честолюбието от заседанията на сената и от събранията на народа, отстраниха се разногласията в куриите, потънали в плесен. Справедливостта, равенството, порядъчността и усърдието са върнати на римското общество. Магистратурите придобиха предишното си достойнство. Сенатът — своето величие…“
Белите тоги пред курията се раздвижиха. Бибиен неволно потърси с поглед Сервий Курион. Върху лицето му бе изписано отвращение и презрение. Някой от сенаторите изръкопляска. Това заприлича на шега без думи.
— „Съдиите отново си възвърнаха уважението — продължаваше Патеркул, — премахната е разпуснатостта в театрите. На всички е внушено желанието или втълпена необходимостта да вършат добри дела. Добродетелите се уважават, простъпките се наказват. Беднякът уважава мъжа, облечен във власт, но не се бои от него; човекът, имащ власт, управлява бедния, но не го презира…“
Тълпата под рострите се разлюля и забуча. Глухо, заканително, като море пред буря. Лица, брадясали и обръснати, опушени и мръсни — гневно се изопваха. Да смъкнат от рострата този подлец, те не могат. Но и да го слушат — не могат. Мнозина от стоящите най-отзад започнаха да се разотиват. Тези, които бяха отпред, под трибуната — се чудеха как да се измъкнал. Всички се озъртаха дали няма наоколо доносници.
Народът знае, че Патеркул е написал история на Рим и я е предал в канцеларията на Макрон. Макрон изпратил копие от ръкописа на Капри. Патеркул бе провъзгласен за сенатор и получи подарък вила с градина. Но се носи мълва, че когато Тиберий четял ласкателствата на Патеркул, плюл и казал нещо по адрес на подлизурската сган. Бил подписал повишението неохотно, а всъщност Макрон подарил вилата на възхвалителя.
Луций и приятелите му се бяха опрели о мрамора на ораторската трибуна. Той сравняваше раболепието на Патеркул с гордостта на баща си. После си спомни за своята реч в сената. Ето тук стои блюдолизецът Патеркул и срещу него — моят баща. Единият — „за“, другият — „против“. Но и двамата имат свое гледище. А какво ще реши той, Луций, който блуждае между двамата?
Патеркул продължаваше да възхвалява управлението на Тиберий. Тълпата забележимо се разреждаше, даже и някои сенатори се осмелиха да си отидат. Луций видя как баща му се обърна гърбом към оратора. Някой извика: „Vivat imperator Tiberius“232
Няколко чифта мрачни погледи се обърнаха в посока към гласа, неколцина вяло повториха фразата.
В същия миг се разтвори вратата на Мамертинския затвор и помощниците на палача измъкнаха с железни куки два трупа. Двама римски граждани бяха осъдени по донос, задушени от палача и сега затворническите роби влачеха труповете им към Тибър.
Като зърна тази гледка от височината на стълбището, Квирина скочи уплашено. Стана и Фабий. Хората се разстъпваха пред труповете, ужасени от черните им лица с изцъклени очи. Робите влачеха сред мълчаливия шпалир от мрачни зрители облечените в затворнически туники тела, чиито безчувствени глави се удряха о каменната настилка. Патеркул, който от рострата също видя сцената, преглътна няколко пъти, докато успя отново да проговори, но вече не с толкова ясен звучен глас: