Валерия трепереше от студ и нетърпение. Времето се влачеше бавно, сумракът се сгъстяваше, въздухът искреше от планинския хлад. Най-после! Луций препускаше с коня в галоп и спря на десет крачки пред нея. Тя извика радостно и протегна към него ръце.
Луций я грабна, постави я пред себе си на коня и препускайки, започна страстно да я целува. Влязоха в уютния триклиниум, притиснати един до друг. Стените излъчваха горещ въздух и стопляха трапезарията. Бе приготвена вечеря за двама.
— Страшно измръзнах. Пипни. Ръцете и краката ми са ледени.
Той дъхаше на ръцете й, разтриваше ги, целуваше ги. Страстно. Жадно. Валерия се смееше:
— Ах ти, гладнико! Ах ти, ненаситнико!
Тя плесна ръце. Робините й бяха ято млади момичета. Всички в еднакви хитони, в любимия зелен цвят на Валерия, върху грижливо направените им прически — венчета от мирта241.
Това бе добре замислено — на техния фон още по-ярко се открояваше очарователната им господарка. Косите на Валерия бяха разпуснати, медните вълни падаха върху раменете й, искряха и мятаха отблясъци, огрени от пламъците на бронзовите светилници. Белият копринен шал, преметнат върху зелената палла, показваше не само вкус, но и примамваше.
Те полегнаха край масата. Върху запаления термантер242 се нагряваше калда243 с вино, мед и вода. Робините им предложиха избрани, пикантни ястия; поднесоха пресни и сушени плодове и изчезнаха.
В амфорите, запечатани с цимент, имаше старо хиоско вино, примесено с алое244. То опиваше. Откъм перистила долиташе музика на флейта и кларинети. Тя омайваше. Цветята в саксиите край стените силно ухаеха. Те упояваха.
Валерия бе щастлива. Непрестанно изменяше израза на лицето си, пленяваше любимия с тялото си, като го разкриваше опитно, блестеше с ума и находчивостта си.
Когато минаха към плодовете, Луций я попита за детството й.
— Нищо не знам за теб, моя божествена, а така бих искал да знам! Та нали, когато обичаме някого, ние обичаме и тези негови години, когато още не сме го познавали!
Погледът на Луций е откровен. Поглед на влюбен. Поглед — любопитен за всичко, което би могло да доизвае обожавания образ. Валерия въздъхва дълбоко няколко пъти, за да успокои силно разтуптяното си сърце. Въздишките овлажниха мечтателните й очи, а сълзите подготвиха почвата за съчувствие и състрадание. Нима Луций може да не се проникне от съчувствие — макар сърцето на римския воин да е кораво — към едно дете, живяло сред мръсотията и грубостите на село, към момичето, расло сред пастири на говеда. От чувствените уста на Валерия се сипят жалби: „О, богове! Да живееш сред смрадта на оборите, да ходиш боса по говежди тор, да те хапят стършели и големи черни мухи, да слушаш безсрамните приказки на пастирите…“ В мислите й се мярна споменът за лупанара, за нейното първо убежище… Но тя мигновено смени тона: от всичко това я изтръгнал чичо й, освободен роб и земевладелец в Сицилия, при когото прекарала юношеските си години над лирата, изучавайки гръцки език и поезия. А когато баща й станал наместник на императора, извикал я в Рим…
— За удивление на боговете и хората! — прекъсна я Луций.
А тя, усмихвайки му се колкото можеше по-нежно, добави:
— И за да се влюбя в този човек и да му отдам сърцето си от пръв поглед… за първи път…
Сега Валерия вече не лъжеше и искреното вълнение придаде на лицето й още по-голяма прелест. Луций я гледаше възхитено, когато тя трогателно описваше горестите на младостта си. И отново всичко у нея го очароваше. Изключително съвършенство и красота! Все нова и все различна. Страстните, енергични движения на ръцете й изведнъж се променяха в меки и отпуснати жестове, характерни за ориенталските царици, уморени от тежестта на накитите. Сините пламъци в зениците се укротиха и кръвта на Луций се разбушува под настойчивия й поглед. Уханните медни коси омайваха главата му, омайваше го и дъхът й, и дълбокият гърлен смях. Млечната белота на шията й грееше.
Луций протягаше жадно ръце. Тя нежно го отстраняваше, изплъзваше му се. Обзе го нетърпение. Дори се ядоса, че така си играе с него. Но тя му се усмихна и той беше още по-силно очарован.
Валерия мислеше за Торквата. Правеше всичко възможно, за да я надмине в целомъдрието, в което чувствуваше нейната моминска сила. Искрената й страст пропи любовната й игра с чувство, което зашеметяваше Луций. Тя бе ту нежна девойка, ту кокетна, опитна хетера.
Луций не забелязваше разликата. Напротив. Бе възхитен. Обзет от любовния порив, в който се мяташе между желанието и възхищението, той сравняваше Валерия с Торквата. И чарът на Валерия бе по-силен…
241
244