Луций изтръпна. Патрицианската му гордост бе засегната. Добре ли е чул? Тази жена се отнася с него като с роб, макар да казва „твоя робиня ще бъда“. „Ще пишеш… ще развалиш… искам да бъдеш само мой!…“ Заповеди, които не търпят възражение! Какво е той, синът на Курион, в този миг? Вещ, парче камък, някакъв парцал! Бивша робиня — господарски ми нарежда какво мога, какво бива и какво трябва да правя! Ето как би изглеждал животът ми с нея… Да изпълнявам заповедите на една властолюбива довчерашна робиня!
Обърна се възмутен към Валерия. Но красотата й отново го покори.
Тя се притисна до него и страстно го целуна на раздяла:
— Утре при мен в Рим!
И той я целуна страстно. Отиде си от нея лудо влюбен, но и изпълнен с гняв и ненавист.
Взе със стиснати зъби плебейското си наметало от роба и го последва към портата на градината, където нетърпеливо го чакаше конят му.
Препусна по стръмната пътечка.
Фабий не само благополучно се отскубна от преторианците в театъра, но не срещна никакви трудности и из римските улици. Той стигна незабелязано до Капенската порта и излезе на Апиевото шосе. В кръчмата край шосето се преоблече като селянин, дегизира се като старец с бяла брада и закуцука с бастунче към планините Албани. В село Пренесте245 Имаше приятели, които щяха да го скрият. Вървя цяла нощ. Вече се съмваше.
На горската пътека той седна на един пън от пиния, за да си отпочине и хапне черен хляб със сирене. Когато над него затрополяха камъни, вече бе късно да се скрие. Пък и не се боеше от селяните. Мъж в евтино кафяво наметало и капишон на главата спря пред него коня си.
— След колко време ще стигна до шосето за Пренесте, дядо?
Фабий позна Луций и се уплаши. Отговори с пресипнал, престорено дебел глас, като сочеше с ръка:
— Все надолу по тази пътечка, на кръстопътя се спусни вляво, момко.
Продължаваше да отхапва от сиренето и хляба.
На Луций му направи впечатление начинът, по който селянинът вдигна ръка. Не беше някак по селски, а твърде леко и маниерно. Къде бе виждал такъв жест? На кораба по пътя от Сирия за Мизенум. Артистът Фабий? Той се замисли. Нарочно не гледаше към селянина, попритегли неспокойния кон за юздите и заговори каквото му хрумне:
— Тези хълмове са коварни. Казват, че тук винаги имало хора, които се криели от преследване… — Сега погледна селянина в очите. Те трепнаха.
— Че за какво ще се бои човек, като си няма нищо? — пресипнало каза старецът и дръзко се изсмя: — За това парче сирене ли?
Макар и умело да променяше гласа си, Фабий леко се издаде при смеха и Луций вече със сигурност знаеше кой седи пред него. Разгневи се. Виж го ти човека, който му призна на кораба, че копнее само да се наяде, напие и налюби с жена, човека, който се подигра със сенаторския сан в „Хлебарите“, как бяга сега в планината от заслуженото наказание. Разбунтуван плъх. Робска издънка. Спомни си и за Валерия и още повече се разгневи. Освобожденците винаги са дръзки. Каза строго:
— Хората, които бягат от ръката на правосъдието, са способни на всичко. Защото може да става дума за главата, не само за сиренето и… хляба.
Фабий се обезпокои: „Позна ме. Колко злобно само произнесе думата «хляб». Сигурно е бил на «Хлебарите».“ Но Фабий моментално си спомни за разговора на кораба. Луций е републиканец, ала същевременно и сенаторски син. Той се чувствува добре сред равните нему, както и аз сред своите. И внимателно продължи играта:
— Ние тук, в планината, не се боим от нищо. — Той се прозя. Показа здравите си зъби. — Освен зиме от вълците.
— Човек, който има отрова под езика, е по-страшен и от вълците — играеше си Луций с него като котка с мишка. — По-добре да убием вълка.
Фабий стисна зъби. Местата на лицето му, които не бяха скрити от брадата, пребледняха. Ще ме предаде, когато се върне в Рим, помисли си той. Сенаторското синче ще си отмъсти за обидата на своя сан. Артистът направи опит да се овладее. Той преценяваше трезво: не бива да рискува. Преторианците могат да стигнат тук най-рано вечерта. Тази нощ трябва да се добера до морето. През планината — до Кампус Солониум, после през лаурентийските гори и в Остия. Там ще бъде близо до Квирина… Той продължи спокойно да яде.
— Точно така, гражданино. Да убиеш — това е свещеният закон на по-силния.
Луций наблюдаваше изпитателно артиста. Въпреки цялата си ненавист, която изпитваше към него, той се възхищаваше от самообладанието му. Твърдостта и смелостта импонираха на воина. Но гневът отново взе у него връх. Удари направо:
— Тези, които създават законите, прилагат и наказания срещу техните нарушители — така ли е?
245