Фабий е добър комедиант. Дори окото му не трепна. Каза учудено с пълна уста:
— Какво имаш пред вид, гражданино? Не те разбирам.
Луций се приповдигна на седлото и отпусна юздата на коня.
— Много добре ме разбираш, Фабий Скавър. Поиграй си още малко ролята. Но някой непременно ще ти смъкне маската!
И препусна. Под копитата на коня се ронеха дребни камъчета и летяха подир ездача по стръмната пътечка. Фабий го изпроводи с поглед, докато изчезна зад завоя. После стана, отби се от трополящата пътечка върху меките гнили листа и хукна през дъбовата гора към селото.
Слънцето се беше издигнало високо над Тиренско море246, когато Луций наближаваше Рим. Пътят му минаваше покрай латифундията на баща му. Зад решетъчната ограда робите от имението побиваха кръст. На кръста бе разпънат гол роб. Мургавото лице бе изкривено от болка, стенанията на мъченика раздираха златистия въздух. Надзирателят позна в ездача сина на своя господар и учтиво го поздрави.
— Какво е това? — попита Луций, без да слезе от коня.
— Искаше да избяга, милостиви господарю.
Луций плъзна безразличен поглед по роба, кимна и отмина.
Отчаяният вик на разпнатия летеше подир него и се смесваше с тропота на копитата. Въздухът ставаше все по-златист и заслепяваше ездача.
„Ще отида направо в префектурата, размисляше Луций, и ще кажа къде се укрива Фабий. До утре ще го хванат. Отново ще те пратят в изгнание, зловредна муцуно.“ — Той се засмя злобно, но смехът му изведнъж секна: един Курион не може да бъде доносник…
Пришпори коня и премина в галоп през Капенската порта.
У дома намери писмо от Торквата… Страхува се, страхува се за неговото сърце… Нещастна е, плаче… не може да повярва, че я е забравил. Кога ще отиде при нея? Кога?
Луций четеше писмото, затаил дъх. Прочете го няколко пъти. Жадно поглъщаше думите на Торквата. Те бяха като балсам за ранената му гордост. Сравняваше: тук — покорството на нежна благородна девойка, там — властолюбие на плебейска освободена робиня. Чуваше дълбокия глас на Валерия: „Когато стана твоя жена…“ Разсмя се язвително, взе пергамент и като трескав започна да пише на Торквата. Писмо, пълно с любов, признание във вярност, продиктувани от вътрешния му бунт срещу властолюбивата „римска принцеса“.
Довърши и зачете това, което бе написал. Пред погледа му изплуваха бляскащите очи на Валерия, чу повелителния й глас. Стана и закрачи нервно из таблинума. Разкъса страхливо писмото до Торквата. Празнотата в сърцето се разля и в главата му. Дълго и тъпо седя пред новия пергамент. „… Ще напишеш! Ще развалиш!…“ Обидената гордост, засегнатото тщеславие, силата на Валерия, честолюбието му — всичко се смеси в отчаян хаос. Часовете летяха. Най-после се съвзе. Спомни си за Сенека: „Разума си питай!“ И написа на Торквата уклончиво писмо, че е зает с много важни дела, които засега го възпират да отиде при нея. Но щом има възможност, с удоволствие ще отиде…
Когато подаде писмото на Нигрин, за да й го отнесе — гордият син на Курион бе забол очи в земята.
25
Императорът не можеше да заспи.
Сухият вятър от Африка още привечер разбунтува морето, а подир него налетя пролетната буря. Летният дворец „Юпитер“ се разтърси под напора на стихията. После в градините заплющя дъжд. Освежи листата и мрамора, но не освежи мисълта на императора. До късно през нощта вълните се биеха о скалите под двореца.
Тиберий се вслушваше в рева на морето, което го отделяше от Рим. Ревът звучеше заканително: сякаш дрънчене на оръжие и вик на ранени, сякаш се бяха сблъскали две страшни сили, две стихии — императорът и Рим.
Той барабанеше с пръсти по облегалката на креслото с очи, трескаво вперени в мрака. Суеверен от рождение, Тиберий се стараеше да долови в грохота на разбиващата се о скалите вода отговора на въпросите, които го мъчеха и на които дори неговият астролог Тразил не умееше да отговори.
Дали да се отдам на волята на Танатос и спокойно да дочакам смъртта, или да продължавам битката със сената? Кой след мен ще седне на трона? Още колко ще живея — седмица, месец, година? Ще видя ли още веднъж Палатин, ще се изкача ли на Капитола? Трябва ли това да стане? Трябва ли?
Морето, което защищаваше императора, но същевременно го правеше и изгнаник, бе нямо в своя рев. Чак призори то се успокои. Но императорът не се успокои.
Той едва стигна по мократа тераса до мраморните й перила, за да погледне на север, към Рим. Колко години вече гледа така старият меланхолик! Опре се на студения камък и сбръчканата му уста фъфли: „Извън Рим няма живот…“ Утрото бе прохладно. Мраморът студен. Императорът потрепера.