Той замълча. Нерва попита е отпаднал глас:
— Какво трябва да дойде? На какво се надяваш?
— На нещо по-красиво от това, което животът ми е дал досега…
Костеливото жълто лице на Нерва доби ироничен израз.
— Какво е това нещо?
Тиберий се взираше в трескавите очи на старика. Не можеше да проговори на глас, шепнеше едва чуто:
— Това, което дълги години ти беше за мен. Не „нещо“, а някой. Разбираш ли ме?
Нерва затвори очи и не отговори.
— Но и теб не искам да загубя — въздъхна императорът. После плесна ръце: — Донесете храна.
Донесоха я мигновено.
— Наяж се. После стани и ела при мен. Очаквам един човек, който е и твой приятел.
— Вече нямам приятели.
Очите на императора се наляха с кръв:
— Мълчи и яж. Ще тръгнеш с мен! Чакам Сенека. Заради теб съм го повикал.
Нерва се усмихна. Сякаш отдалече.
— От всички проповеди на Сенека ми остана само една: да умееш да умреш. Дори ти не притежаваш такава власт, че да ми попречиш на това.
Тиберий стана, хвана го за ръката, изискваше, молеше, настояваше, заклеваше го. Нерва изтръгна ръката си, обърна се настрана, гърбом към императора и рече смирено, както говорят умиращите:
— Иди сам! И намери това, което търсиш. От все сърце ти го пожелавам.
После млъкна и вече нито се помръдна, нито промълви.
Императорът стоеше над него безсилен, безпомощен. Не знаеше как да уговори Нерва, но знаеше с положителност, че и последният му приятел го напуска по своя воля и че само той е виновен за това. Гледаше замислено белите коси на старика, врата му. Искаше му се да помилва Нерва. Понечи, но ръката му се спря насред път, колебаеше се изтръпнала и после се отпусна обратно.
Тиберий се връщаше към своя летен дворец. Управителят — подир него. Изведнъж императорът се спря:
— Харикъл!
Личният лекар на императора се появи след миг.
— Харикъл, ще получиш вилата ми в Мизенум с градините, с лозята и освен това един милион ауреи, ако успееш да накараш Кокцей Нерва да живее!
Те бавно се изкачиха към терасата. Макрон тежко крачеше и все беше с две стъпала по-нагоре. Сенека с усилие се придвижваше. Гърдите му свистяха. Спираше се, дишаше тежко.
— Въздух ли не ти достига, драги Сенека?
— Дробовете ми, уважаеми. Дробовете.
— Ами че ти си почти десет години по-млад от мен!
— И по-младият може да бъде по-стар, драги ми благороднико.
Макрон гледаше бледото хлътнало лице, ъглите на устата, които нервно потръпваха. Усмихна се лукаво:
— От страх ли, мой Сенека?
Сенека се спря и погледна с отвращение нахалника:
— От астмата. — Но въпреки това го попита: — Не знаеш ли защо ме повика императорът?
Макрон обикновено знаеше всичко. Този път не знаеше нищо. Но не се издаде:
— Императорът иска за развлечение да си поговори с тебе, философе — и добави, скривайки пренебрежението си: — Днес е славен ден на Капри. На чаша вино ще седнат двамата най-мъдри и най-велики мъже на света.
— Не преувеличавай, драги — каза Сенека и поласка сановника: — Мога ли аз да се сравнявам с теб?!
Макрон се изсмя силно:
— И това е истина, мъдрецо. Разликата ни е поне десет пръста. Хайде, че цезарят ни чака!
Цезарят чакаше. Очакваше Сенека и нещо от него. Това нещо, за което бе говорил с Нерва. Очакваше просто, съчувствено слово. Дружеско слово. Един такъв образован и мъдър човек непременно знае що е съчувствие. Дали ще ме дари с него?
Срещу Креслото на императора стоеше прекрасната бронзова статуя на Апоксиомен247, изваяна от Лизип, която някога се извисяваше пред театъра на Марк Агрипа в Рим. Тиберий си бе харесал статуята и заповяда да му я пренесат на Капри. „Открадна на Рим Лизип“ — шепнеха си сенаторите, които преди това дори не бяха забелязали Апоксиомен. Императорът замислено гледаше статуята. Наблизо се чуха стъпки.
И се случи това, което никога не беше се случвало. Императорът стана да посрещне Сенека и протегна ръце за прегръдка.
— Добре дошъл, Аней. Копнея поне веднъж да поговоря с някого, който има в главата си нещо повече от слама.
Макрон стисна устни от тази императорска нетактичност и учтиво се усмихна. Робите долетяха като рояк на терасата. Кресла, наметала, шалове. Закуски, плодове, златисто вино в кристалните чаши. По знак на Императора Макрон се отдалечи.
Сенека, който пиеше само вода, се поколеба, но после вдигна чаша за здравето на императора; да бъде още много години крепко. Тиберий се усмихна и се видяха жълтите му зъби. Неговото здраве? Безупречно. До сто години ще живее! И след пауза добави: