— Защото, приятелю, аз съм един непознат с чуждестранна външност и като такъв съм подозрителен тип, поради което мисис Джоунс ще ми създаде неимоверни трудности! А с вас няма да е така.
— А, да, разбирам. Но какво, за бога, ще си помислят Тимъти и Мод, като чуят за това? Познавам ги от четиридесет и повече години.
— Познавали сте и Ричард Абърнети горе-долу толкова време. И също сте познавали Кора Ланскне от малко момиченце.
Мистър Ентуисъл попита с мъченически глас:
— Сигурен ли сте, че това е действително нужно, Поаро?
— Старият въпрос от плакатите по време на войната: Действително ли е нужно вашето пътуване? Отговарям ви, да, нужно е! Жизнено важно е!
— И какъв е предметът, който трябва да взема?
Поаро му каза.
— Вижте, Поаро, мисля, че…
— Няма какво да мислите вие. Това е моя работа.
— И какво искате да правя с това проклето нещо?
— Ще го занесете в Лондон на един адрес в Елм парк Гардънс. Ако имате молив, запишете си.
Мистър Ентуисъл си записа, а после рече със същия мъченически глас.
— Надявам се, че съзнавате какво вършите, Поаро.
Личеше си, че е изпълнен със съмнения. Но отговорът на Поаро бе съвсем категоричен:
— Разбира се, че знам какво върша. Приближаваме се към края.
Мистър Ентуисъл въздъхна.
— Да можехме поне да се досетим какво е искала да ми каже Хелън.
— Не е нужно да се досещаме. Аз знам.
— Вие знаете? Но драги ми Поаро…
— Обясненията ще почакат. Но нека ви уверя в едно: аз знам какво е видяла Хелън Абърнети, когато се е оглеждала в огледалото.
2
Закуската премина тягостно. Тимъти и Розамънд не се появиха, а другите, които слязоха да закусят, говореха шепнешком и ядоха по-малко от обичайното.
Пръв възстанови бодрия си дух Джордж. Той бе оптимист и непостоянен по характер.
— Мисля, че леля Хелън ще се оправи — започна той. — Докторите обичат да преувеличават. Какво толкова е едно сътресение? Два дни и ще й мине.
— По време на войната една моя позната получи сътресение — подхвана мис Гилкрист словоохотливо. — Вървяла си по Тотнам Корт Роуд и една тухла или нещо такова я ударило по главата — било по време на въздушните нападения, а тя не почувствала нищо. Продължила си по пътя и чак дванадесет часа по-късно припаднала в един влак за Ливърпул. И ще повярвате ли — въобще не си спомняла как е стигнала до гарата, как е хванала влака… Като се събудила в болницата, не знаела какво се е случило! Остана там три седмици.
— Не мога да разбера — промърмори Сюзън — какво е правела Хелън на телефона в такъв нечовешки ранен час и на кого се е обаждала.
— Лошо й е било — отсече Мод. — Събудила се е, тъй като се е почувствала зле, и е слязла да позвъни на доктора. Прилошало й е и е паднала. Само така е било.
— И какъв лош късмет — да удари главата си о мрамора — вметна Майкъл. — Ако се бе строполила на дебелия персийски килим, нямаше да й има нищо.
Вратата се отвори и Розамънд влезе намръщена.
— Не мога да открия восъчните цветя — оплака се тя. — Онези, които стояха на малахитовата масичка в деня на погребението на чичо Ричард. — Тя погледна укорително Сюзън. — Да не си ги взела ти?
— Разбира се, че не съм ги взела. Хайде, Розамънд, това ли е най-важно за теб сега, когато горката леля Хелън я откараха в болницата с мозъчно сътресение.
— Защо да не е най-важното? Който има сътресение, не разбира какво става и му е все едно. С нищо не можем да помогнем на леля Хелън, а пък ние с Майкъл трябва да се върнем в Лондон до утре на обед, защото имаме среща с Джаки Лиго, за да уговорим датата на премиерата на „Странстванията на баронета“. Ще трябва да запазим маса. Но искам да хвърля още един поглед на тези восъчни цветя. Сега на масата стои една китайска ваза — хубава е… но не е така характерна за епохата. Чудя се къде може да са се дянали цветята — може би Ланскъм знае.
Ланскъм тъкмо надникна да види дали са свършили със закуската.
— Приключихме, Ланскъм — рече Джордж и се надигна от мястото си. — Какво става с нашия чуждестранен гост?
— Занесохме кафе и препечен хляб в стаята му, сър.
— Petit dejeuner5 за ЦОПБ.
— Ланскъм, знаете ли къде са онези восъчни цветя, които стояха на зелената масичка в салона? — попита Розамънд.
— Както разбрах, госпожо, мисис Лио ги е изтървала, без да иска. Щяла да поръча нов стъклен похлупак, но мисля, че още не се беше заела с това.
— Тогава къде са цветята?
— Вероятно са в бюфета зад стълбището, госпожо. Там обикновено слагаме нещата, които чакат за поправка. Да проверя, ако желаете?
— Аз сама ще проверя. Ела с мен, Майкъл, миличък. Там е тъмно, а след това, което стана с леля Хелън, не отивам сама по тъмните ъгли.