Когато майката и бащата на Нена Даконте се прибираха у дома, те бяха толкова напреднали в любовта, че вече не можеха да правят нищо друго на света, а нея, опитвайки се всеки път отново да я преоткриват, я правеха всеки час и навсякъде. Отначало я бяха правили колкото можеха по-добре в спортните коли, с които бащата на Били Санчез се опитваше да утеши гузната си съвест. После, когато колите бяха станали прекалено лесни за тях, бяха започнали да ходят в празните плажни колиби на плаж Марбела, където съдбата ги бе срещнала за пръв път; дори бяха отишли в наемните стаи в стария робски квартал Гетсемани, маскирайки се на ноемврийския карнавал и под защитата на мадамите, които до преди няколко месеца трябваше да изтърпят членовете на бандата на Били Санчез. Нена Даконте се отдаваше на тези тайни любения със същата безумна страст, с която дотогава свиреше на саксофона и то до такава степен, че когато най-накрая каза на опитомения си хайдут, че трябва да се държи с нея като с негърка, той много добре бе разбрал какво иска да каже. Били Санчез винаги й отвръщаше много добре и със същия ентусиазъм. Когато вече бяха женени, бяха изпълнили дълга си да се любят с голям зор и примрели повече от смях, отколкото от удоволствие, затворени в тоалетната в средата на Атлантика, докато стюардесите спяха. По това време, двадесет и четири часа след сватбата, само те знаеха, че Нена Даконте бе бременна във втория месец.
И така, когато пристигнаха в Мадрид, бяха много далеч от чувството на наситеност на двама влюбени, но имаха достатъчно резерви да се държат като лудо влюбени младоженци. Родителите и на двамата бяха помислили за всичко предварително. Преди да слязат от самолета, един служител по протокола бе дошъл в отделението за първа класа на самолета и бе дал на Нена Даконте бялото визонено палто, с бляскави черни парчета по краищата, сватбен подарък от родителите й. А на Били Санчез едно велурено палто, подплатено с кожа, последен писък на модата нея зима и ключовете без марка на колата изненада, която го чакаше на летището.
Дипломатическата мисия на страната му го бе посрещнала в салона за почести. Посланикът и жена му, не само че бяха дългогодишни приятели на семействата и на двамата, но посланикът бе лекарят, който присъства на раждането на Нена Даконте и я очакваше с толкова бляскав и свеж букет с рози, че дори капките вода върху него приличаха на изкуствени. Нена, чувствайки се неудобно заради ненавременното си положение като младоженка, бе поздравила и двамата с превзети целувки, а после бе приела розите. Тогава един бодил на дръжката на розата бе убол пръста й, но тя бе отклонила тази неприятна случка с крайно мила забележка.
— Направих го нарочно — бе казала, — за да забележите пръстена ми.
И наистина, цялата дипломатическа мисия бе захласната не толкова по качеството на диамантите, колкото от великолепието на пръстена, който вероятно бе струвал цяло състояние, защото бе много добре запазено парче антика. Но никой не бе забелязал, че пръста й бе започнал да кърви. По-късно вниманието на всички бе насочено към новата кола. Посланикът бе проявил тънкост като я бе закарал на летището и я бе завил в целофанена хартия с огромна пандела на златни звездички. Били Санчез не бе много очарован от това гениално откритие. Беше толкова нетърпелив да открие каква е колата, че бе скъсал опаковката с едно движение и бе останал без дъх. Беше последен модел Бентли с гюрук и със седалки, покрити с истинска кожа. Небето напомняше покривка с цвят на пепел, ледено студен вятър от Гуадарама вееше право в костите на човек и не бе никак приятно да си на открито, но Били Санчез все още не познаваше термина за студ. Без дори да забележи, че тези от дипломатическата мисия замръзваха любезно, той го задържа на открития паркинг докато разгледа колата до най-малката подробност. После посланикът седна до него, за да му показва пътя до официалното място, където бе приготвен обядът. Докато пътуваха му показа най-видните места в града, но той като че ли бе отдал цялото си внимание само към колата.