— А аз мисля, че вероятно е страхотно да легнеш в снега ей сега — каза. — Ако искаш сега тук…
Нена Даконте сериозно се замисли над това. Снегът край пътя изглеждаше мек и топъл на светлината на луната, но колкото повече се приближаваха до предградията на Париж, толкова се увеличаваше трафика, имаше осветени индустриални зони и работници с колелета. Ако от сезоните не бе зима, отдавна щеше да се е развиделило.
— Ще е по-добре да изчакаме до Париж — каза Нена Даконте. — Както ще приляга на женени хора в топличко легло с чисти чаршафи.
— За пръв път ми отказваш — каза мъжа й.
— Разбира се — каза и тя. — За първи път сме женени.
Малко преди да изгрее слънцето измиха лицата си и се изпикаха в един ресторант край пътя и пиха кафе с горещи croissants на тезгяха, където тираджиите закусваха с червено вино. Нена Даконте бе забелязала кървави петна по полата и блузата си докато беше в тоалетната, но не се и опита да ги измие. Изхвърли прогизналата от кръв кърпичка в коша, премести халката на лявата си ръка и хубавичко изми наранения си пръст с вода и сапун. Мястото, където се бе забил бодила дори не се виждаше. Но веднага щом се качи в колата пак започна да кърви, за това Нена Даконте, с вярата, че ледено студения вятър, който вееше от полята, има целебна сила, провеси ръката си от прозореца навън. И това не бе свършило работа, но все още не се бе притеснила. „Ако някой пожелаеше да ни намери би било много лесно“ каза с вечната си благост. „Ще е достатъчно само да проследи следите от кръвта ми по снега.“ После по-добре се замисли над това, което бе казала и лицето й порозовя под първите светлини на деня.
— Помисли — каза. — Следи от кръв по снега от Мадрид до Париж. Не би ли било хубаво и според теб като текст на песен?
Не можа да намери възможност да помисли над това отново. Пръстът й се бе превърнал в неспирна река в предградията на Париж, този път наистина бе почувствала, че душата й изтича от тази рана. Опита се да спре кръвта с рулото тоалетна хартия, което носеше в чантата си, но отнемаше много повече време да превързва пръста, отколкото да изхвърля окървавените парчета хартия от прозореца. Бавно, но безспирно дрехите отгоре й, палтото й, седалките на колата се оливаха с кръв. Били Санчез наистина се бе уплашил и бе настоял да потърсят аптека, но тя бе разбрала, че това вече не бе работа за аптека.
— Почти сме до портите на Орлеанс — каза. — Продължи направо по най-широката и най-осеяната с дървета улица в града Генерал Лекрерк, после аз ще ти кажа какво ще правиш.
Това бе най-трудната част от цялото пътуване. Улица Генерал Лекрерк беше един адски възел, задръстен и в двете посоки от малки автомобили и колелета и големи камиони, които се опитваха да стигнат до сградите на халите. Били Санчез бе толкова ядосан заради ненужната врява на клаксоните, че се псува с цяло гърло с множество шофьори, дори се накани да слезе от колата, за да се сбие с един от тях, но Нена Даконте го увери, че въпреки че французите бяха най-грубите хора в света, те никога не се биеха. Това бе още едно доказателство за благоразумието й, защото в този момент Нена Даконте полагаше усилия да не загуби съзнание.
Бе им отнело повече от час да излязат само от площада на победния паметник Леон де Белфорт. Кафенетата и магазините бяха осветени като че ли бе посред нощ, защото беше един типичен януарски вторничен ден на Париж, мръсен и затворен заради постоянния дъжд, който така и не можеше да се превърне в сняг. Но улица Денферт-Рочеро бе по-спокойна, след като минаха няколко блока, Нена Даконте каза на мъжа си да завие на дясно и спряха пред входа за бърза помощ на голяма потискаща болница.
Беше необходимо да й помогнат за да слезе от колата, но не бе загубила нито спокойствието, нито съзнанието си. Докато чакаха да дойде дежурният лекар, положена на носилка с колелета, тя отговори на въпросите на медицинската сестра относно самоличността и предишното си здравно състояние. Били Санчез й занесе чантата и стисна лявата й ръка, където бе сложила брачната си халка; ръката й бе отпусната и студена, не бе останал никакъв цвят на устните й. Докато дежурният лекар дойде и набързо прегледа ранения й пръст, остана при нея, с ръката й в ръката му. Лекарят, с тен с цвят на остаряла мед и плешива глава бе много млад мъж. Нена Даконте не му обърна внимание, само погледна мъжа си с бледа усмивка.
— Не се бой — му каза с онова непобедимо чувство за хумор. — Най-лошото, което може да ми се случи е този канибал да ми отреже пръста, за да го изяде.
Лекарят привърши с прегледа и тогава я изненада с крайно правилния си испански, въпреки някакъв странен азиатски акцент.