Тази вечер, с болката от научения урок, Били Санчез започна да зрее. Бе решил да се обърне към посланика, точно така, както би направила Нена Даконте. Портиерът на хотела, въпреки че изглеждаше затворен в себе си, беше крайно услужлив и много търпелив човек към чуждите езици, намери адреса и телефонния номер на посолството в телефонния указател и ги написа на една картичка. Били Санчез веднага бе познал дикцията на Андите в безжизнения глас и говора на пресекулки на жената, която бе отговорила на телефона с безкрайна вежливост. Залови се за работа, като се представи с цялото си име, сигурен, че и двете му фамилии ще впечатлят жената, но гласа по телефона изобщо не се заинтересува. Чу, че тя повтаря урока си наизуст, че посланикът не бе в офиса в момента и не се очакваше да се върне до следващия ден, но както и да е, освен по много специални случаи нямало да може да го приеме, ако нямал предварително уговорена среща. Тогава Били Санчез разбра, че и по този начин няма да може да се добере до Нена Даконте и поблагодари за дадената информация със същата вежливост. После се качи на едно такси и отиде в посолството.
Посолството се намираше на улица „Елизе“, номер 22, в един от най-спокойните райони на Париж, но дълги години след това както ми разказа Били Санчез в Картагена де Индиас, единственото нещо, което го бе впечатлило, беше че за пръв път откак бе пристигнал там, слънцето бе ярко както на Карибите, а Айфеловата кула се бе извисила над града сред бляскавите небеса. Служителят, който го бе приел вместо посланика изглеждаше така, все едно скоро се е излекувал от смъртоносна болест не само заради здраво затворената на врата черна памучна дреха и черната погребална вратовръзка, но и заради мекотата в гласа му. Бе разбрал тревогата на Били Санчез, но без да изгуби мекотата в гласа си, му напомни, че обратно на варварските южноафрикански страни, където бе достатъчно да се даде подкуп на портиера, за да се влезе в болниците, те се намираха в цивилизована страна, където строги закони бяха базирани на стари и разумни критерии. „Не, скъпи приятелю“ бе казал. Нямаше друга възможност освен да се сведе глава пред повелята на разума и да се чака до вторник.
— И без това от където и да погледнете няма повече от четири дни — завърши той. — Дотогава вие идете в Лувъра. Струва си да се види.
Когато излезе навън, Били Санчез се намери на площад Конкорд без да знае какво да прави. Видя Айфеловата кула над покривите; стори му се толкова близо, че се опита да стигне до нея вървейки по пристанището. Но не след дълго разбра, че бе по-далеч отколкото изглеждаше и колкото повече се опитваше да я стигне тя сменяше мястото си. И така седна на една пейка на брега на река Сена и започна да мисли за Нена Даконте. Видя, че влекачите минаваха под моста, не изглеждаха като кораби, ами като пътешестващи къщи, с цветните си покриви, със саксиите по празнините на прозорците и с телените върви, покрити с пране за съхнене по скелетите им. Дълго време наблюдава един неподвижен рибар с неподвижната му въдица и неподвижната му месина по течението и накрая му доскуча да чака нещо да помръдне, докато не започна да се стъмнява и реши да се качи на такси за да се върне в хотела. Чак тогава се сети, че не знае името на хотела и адреса му и че няма ни най-малка представа в коя част на Париж се намира болницата.