Паникьоса се, нахълта в първото кафене, което му се мерна, поръча си чаша коняк и се опита да помисли трезво. Докато от една страна мислеше, видя отражението си много пъти и от различни ъгли в многобройните огледала по стените, изглеждаше изплашен и самотен и за пръв път откак се бе родил се замисли за истинността на смъртта. Но при втората чашка се почувства по-добре и му хрумна бляскавата идея да се върне обратно в посолството. За да се сети за името на улицата потърси в джоба си картичката с адреса на посолството и откри, че името и адреса на хотела бяха написани на другата страна на картичката. Този опит, който преживя му се отрази толкова лошо, че през целите събота и неделя повече не излезе от стаята си, освен за да яде и да паркира колата на нужния тротоар. През целите три дни същия мръсен дъжд, от сутринта, когато пристигнаха, ръмя безспир. Били Санчез, който през целия си живот не бе прочел нито една книга отначало до край, пожела да има книга за да не му доскучае докато лежеше опънат на леглото, но всички книги, които успя да намери в куфара на жена му бяха на различни от испанския езици. И така, наблюдавайки пауновите шарки, които следваха една друга по стената и без да изкара дори за секунда Нена Даконте от ума си, продължи да чака вторника. Понеделник, с мисълта какво би казала ако видеше стаята в този й вид, поразтреби и чак тогава забеляза, че визоновото палто беше цялото в изсъхнали кървави петна. Прекара целия следобед в пране с миризливия сапун, който откри в ръчната й чанта, докато успя да го докара във вида, в който го бяха донесли в самолета за Мадрид.
Във вторник сутринта, когато се развидели, небето беше облачно, а времето ледено, но не валеше; Били Санчез беше на крак в шест часа и беше зачакал пред вратата на болницата заедно с тълпа роднини натоварени с пакети с подаръци и цветя. В ръка с визоновото палто, без да пита никого нищо и без да има ни най-малка представа къде може да бъде Нена Даконте, но със силата на убедеността, че трябваше да намери азиатския доктор, влезе вътре заедно с тълпата. Мина през много голям вътрешен двор, пълен с диви птици и цветя; от двете страни на двора се намираха болничните отделения: това на жените от дясно, това на мъжете от ляво. Следвайки посетителите, влезе в женското отделение. Видя болните жени насядали в дълга редица, облечени в дълги ризи от болничен плат, в леглата, осветени от светлината, идваща от големите прозорци и си помисли че тук изглеждаше по-весело отколкото можеше да се предположи отвън. Отиде до края на коридора и после се върна обратно докато се увери, че никоя от болните не беше Нена Даконте. После, като надничаше вътре през прозорците на мъжките отделения мина още веднъж по външната галерия и най-накрая му се стори, че разпознава доктора, който търсеше.
Наистина беше той. Преглеждаше един пациент заедно с други лекари и множество медицински сестри. Били Санчез влезе в отделението, избута настрани една от медицинските сестри и като застана пред наведения над пациента си азиатски лекар, го повика. Лекарят вдигна тъжните си очи, помисли за миг и тогава го разпозна.
— Добре де, вие в кой пъкъл бяхте? — каза.
Били Санчез замръзна от изумление.
— Бях в хотела — каза. — Ето тук, веднага след като завиете зад ъгъла.
И тогава научи какво се беше случило. Нена Даконте, след седемдесет часовите напразни усилия на най-видните френски специалисти, беше починала от загуба на кръв на 9 януари, четвъртък в 7:10 часа. До последния си момент бе в съзнание и бе спокойна; беше помолила да потърсят съпруга й в хотел „Плаза Атене“, където бяха резервирали стая и беше дала нужната информация за да могат да се свържат с родителите й. Когато в петък беше съобщено на посолството със спешна телеграма, изпратена от Министерството на външните работи, родителите на Нена Даконте вече летяха към Париж. Посланикът лично се бе погрижил за намазването на трупа и погребението и беше влязъл в контакт с парижкото полицейското управление за да открие мястото на Били Санчез. Спешно съобщение, съдържащо личните му данни беше предадено по радиото и телевизията от петък вечерта до неделя след обяд и Били Санчез се беше превърнал в най-търсения човек в Париж през тези четиридесет часа. Снимката му, намерена в чантата на Нена Даконте, беше облепена навсякъде. Бяха намерени три Бентлита с гюрук от същия модел, но нито едно не беше неговото.
Родителите на Нена Даконте бяха пристигнали в събота по обяд и до последния момент бяха чакали покойницата в параклиса на болницата с надеждата да намерят Били Санчез. И неговите родители бяха получили новината, чакаха, готови да отлетят за Париж, но накрая се бяха отказали заради някакво объркване по телеграмите. Погребението беше извършено в два часа следобед в неделя само на двеста метра от потискащата хотелска стая, където Били Санчез чезнеше от самота и от любовта си по Нена Даконте. Служителят от посолството, който се бе занимал с него, години по-късно ми разказа, че един час след като Били Санчез излязъл от посолството лично той беше получил телеграмата от министерството и го беше търсил в тъмните барове по Фабург Сейнт Оноре. Призна си, че не му беше обърнал достатъчно внимание, когато го беше приел, защото не беше предположил, че това крайбрежно момче, облечено във велурено палто, което никак не му отиваше и шашнато от новостите на Париж, можеше да произхожда от толкова видно семейство. Същата неделна нощ, докато Били Санчез едва се сдържаше да не заплаче от яд, родителите на Нена Даконте се бяха отказали да го търсят и бяха отнесли покойницата в метален ковчег; тези които я бяха видели, дълги години щяха да повтарят, че никога не са виждали толкова красива жена, нито жива нито мъртва. Така че, когато най-накрая Били Санчез влезе във вторник сутринта в болницата, покойницата беше вече погребана в тъжното „Гробище Ла Манга“ на няколко метра от къщата, където те бяха разшифровали първите тайни на щастието. Азиатският лекар, който съобщи тази трагедия на Били Санчез, поиска да му даде няколко успокоителни пестила в чакалнята на болницата, но той отказа. Без да се сбогува, извърна се и излезе без да има за какво да поблагодари; мислеше си, че единственото от което спешно имаше нужда беше някой, чиято майка да разплаче с удари от синджир за да избие болката от нещастието си. Когато излезе от болницата дори не забеляза че валеше сняг, без петна от кръв, меките и чисто бели снежинки на който напомняха на перцата на гълъб и по улиците на Париж се носеше празнично настроение, защото от десет години насам за пръв път валеше сняг на парцали.