— И всички твои жени, разбира се, намираха в това голяма утеха?
— Как не те е срам, приятелю! Никога не съм допускал, че си такъв шегаджия. Е, нищо, една шега не бива да разваля отношенията на двама стари другари. Аз не мога да се оженя за Мейбъл, но това няма да ми попречи да я уважавам и навсякъде, при всеки удобен случай, да хваля и нея, и теб. Но ти ще се съгласиш, Следотърсачо, че оня, който се лишава от щастието да има такава съпруга, трябва да бъде утешен по някакъв начин. Нали?
— Разбира се, разбира се, интенданте — отговори простодушният водач. — Представям си колко бих страдал, ако трябваше да се лиша от Мейбъл, и затова разбирам, че и на теб няма да ти бъде лесно да я видиш моя жена. Но ако сержантът умре, ще се наложи да забавим сватбата и ще имаш време да свикнеш с тази мисъл.
— Ще се овладея, непременно ще се овладея, макар, че сърцето ми е разбито. Но ти можеш да ми помогнеш да се разсея с някое подходящо занимание. Естествено, разбираш, че не всичко е в ред с нашата експедиция: аз, офицерът, съм тук само като доброволец, а отрядът се командва от човек с по-нисш чин. Много причини ме накараха да приема това решение, макар че кръвта ми кипеше от желание да ви командвам, когато се сражавахте за честта на родината и за интересите на негово величество.
— Интенданте — прекъсна го водачът, — ти толкова бързо попадна в ръцете на неприятеля, че съвестта ти може да бъде спокойна. Чуй един съвет от мен: постарай се да не си спомняш за това!
— И аз мисля, Следотърсачо, че този епизод трябва да се забрави. Понеже сержант Дънъм е вече hors de combat77…
— Какво, какво? — не разбра водачът.
— Сержантът вече не може да командва, а ще бъде неприлично да се постави някакъв капрал начело на такъв победоносен отряд. Цветята цъфтят в градината, но в пустинята съхнат. Затова си помислих, че е време да предявя правата си на офицер с чин поручик. Войниците няма да посмеят да се противопоставят, а ти, скъпи приятелю, след като имаш и слава, и Мейбъл, и съзнание за изпълнен дълг, което е най-ценно от всичко, ще бъдеш, смятам, съюзник, а не противник на моя план.
— Аз мисля, поручик, че имаш право да командваш войниците от петдесет и пети полк. Едва ли някой ще оспорва това, но ти беше пленник и може би момчетата няма да искат да се подчиняват на човек, който им дължи освобождението си. Все пак предполагам, че тук никой няма да се противопостави открито на твоето желание.
— Много добре, Следотърсачо! Бъди сигурен, че когато пиша рапорта за нашата успешна експедиция и пленяването на френските лодки, за защитата на блокхауса и за другите военни действия, за капитулацията на французина и т.н., високо ще оценя твоите заслуги.
— Остави настрана моите заслуги. Лунди знае какъв съм аз и в гора, и в крепост, а генералът го знае още по-добре. Не се безпокой за мене. По-добре разкажи за себе си, но не забравяй да отдадеш дължимото на бащата на Мейбъл, който все още е наш командир.
Мюр беше много доволен, че всичко се урежда според желанието му и обеща да отбележи заслугите на всеки участник в експедицията. После двамата се отправиха към групата край огъня и тук интендантът за първи път след заминаването от Осуиго се възползва от властта си на старши по чин. Отведе настрани втория капрал и му обясни, че от днес той влиза в правата си, като поема командването на отряда, и му нареди да съобщи тази новина на войниците. Смяната на началството този път мина без обичайното раздвижване на духовете. Всички признаха законното право на поручика да командва и никой нямаше намерение да не се подчинява на неговите заповеди. Войниците разбираха, че отначало — по известни само на интенданта и Лунди причини — е имало друго разпореждане, но сега обстоятелствата са се променили и поручикът е намерил за уместно да заеме принадлежащото му по право място. Те бяха напълно удовлетворени от собствените си мисли по този повод, а нещастието със сержант Дънъм можеше да бъде достатъчно обяснение за смяната, ако някому потрябваше такова обяснение.
Същевременно капитан Санглие продължаваше да си приготвя закуска, проявявайки философско примирение със съдбата, хладнокръвие на ветеран, изкуството и ловкостта на французин и лакомията на щраус. Трийсет години вече той се скиташе из колониите. Тук бе дошъл с отряд, в който заемаше същата длъжност, каквато заемаше Мюр в петдесет и пети полк. С могъщото си телосложение, с жестокото си и загрубяло сърце, с умението да се оправя с индианците и с отчаяната си смелост, той бе спечелил вниманието на главнокомандващия, който му възложи да ръководи военните действия на приятелските индиански племена. Така той бе стигнал до капитански чин, но постепенно беше започнал да усвоява навиците на своите съюзници — индианците, като се приспособяваше към тях с лекота, характерна за по-голямата част от неговите съотечественици, които живееха в тази част на света. Често предвождаше отряди на ирокезите в техните грабителски нападения и действията му в тия случаи имаха съвсем противоречив характер. От една страна, се стараеше да облекчи страданията, които тия набези причиняваха на населението, а от друга — ги увеличаваше благодарение на по-гъвкавия си ум и по-модерните средства. Казано другояче, той съставяше военни планове, далеч превъзхождащи всичко, което индианците можеха да измислят, но се стараеше в известна степен да поправи злото, причинено от самия него. Той беше истински авантюрист и обстоятелствата бяха го поставили в положение, при което грубостта и безскрупулността на тоя тип хора можеха еднакво силно да се проявят и за добро, и за зло. Във всеки случай той не беше човек, който би пропуснал щастливия случай заради излишна добросъвестност, но не би и предизвикал съдбата с безсмислена жестокост. Тъй като името му неизменно се свързваше с многобройните зверства, извършвани от неговите отряди, той се бе прославил в американските колонии на Англия като истински злодей, чиито ръце са изцапани с кръв и на чиято съвест тежат жестоките изтезания на беззащитни и невинни жертви. Прякорът му „Санглие“78, както сам се наричаше, или Каменно сърце, както бе известен по цялата граница, предизвикваше сред жените и децата по тия места не по-малък ужас, отколкото предизвикваха по-късно имената на Бътлър и Брент79.
79
Бътлър и Брент — главатари на разбойнически банди в Северна Америка, които действали по време на войната за независимост (1775–1783). — Б. пр.