Срещата между Следотърсача и Санглие напомняше до известна степен на прочутата среща между Уелингтън и Блюхер80, толкова често и така картинно описвана в нашите хроники. Тя се състоя при огъня и двамата с най-жив интерес се разглеждаха един друг, преди да заговорят. Всеки от тях знаеше, че пред него стои непримирим и страшен враг. Те разбираха също, макар и да се стремяха да се отнасят помежду си с уважението, което заслужава опитният войн, че както по характер, така и по интереси са напълно противоположни. Единият служеше за пари и звания, а другият, свързал своя живот с този див горски край, знаеше, че родината му има нужда от неговия опит и от сигурната му ръка. На Следотърсача бяха чужди стремежите да се издигне по-високо по обществената стълба. До срещата си с Мейбъл той не таеше в себе си никакви честолюбиви планове. Оттогава неговото ниско самочувствие, трепетната обич към момичето, желанието да й създаде по-добро положение от това, което имаше досега, му причиняваха много огорчения, но честността му помагаше да намери отново душевен покой. Той си мислеше, че ако момичето пожелае да се омъжи за него, то ще бъде готово да сподели неговата участ, колкото и скромна да е тя. Следотърсача уважаваше Санглие за смелостта му и като опитен човек не вярваше на всички слухове за французина, защото знаеше, че във всяка област най-непримиримите фарисеи са всъщност най-невежите хора. И все пак не можеше да не осъжда неговия егоизъм, студената му пресметливост и най-вече обстоятелството, че е изоставил „призванието на белия човек“ и е възприел много черти, присъщи само на червенокожите. Но и Следотърсача беше истинска загадка за Санглие. Капитанът не можеше да разбере подбудите, от които се ръководеше водачът. Той бе слушал много за неговата безкористност, за справедливостта и честността му и понеже не можеше да си ги обясни, правеше понякога важни пропуски в работата си, нали казват, че откровеният и бъбрив дипломат пази много по-добре своите тайни, отколкото мълчаливият и лукавият.
Известно време двамата герои се разглеждаха един друг мълчаливо и любопитно. После господин Санглие докосна с ръка шапката си — грубите погранични нрави не бяха заличили от паметта му изискванията на етикета, усвоен на млади години, не бяха изтрили и от лицето му израза на любезност, който, изглежда, е вродено качество на всеки французин.
— Господин Следотърсачо — започна той решително, макар и с приятелска усмивка, — un militaire81 почита le courage et la loyaute82. Говорите ли ирокезки?
— Да, разбирам езика на тия гадове и при нужда мога да го използвам — откровено отговори Следотърсача, — но не мога да понасям нито племето, нито езика му. Всеки минго е мошеник, така мисля аз, мастър Каменно сърце. Неведнъж съм ви виждал, разбира се, в сражения и трябва да кажа; че винаги сте бил там, където е най-горещо. Пък и нашите куршуми сигурно са ви познати?
80
Уелингтън и Блюхер. — Английският пълководец Уелингтън (1769–1852), командвал английската войска в битката с Наполеон при Ватерло (1815) и постигнал победа благодарение на подкрепата на пруския генерал Блюхер (1742–1819). — Б. пр.