— Ако ти, Следотърсачо, се представиш в сегашния си вид, всяка жена на тоя свят ще бъде щастлива с тебе. Няма от какво да се безпокоиш.
— Зная, зная, това е мнението на приятел. Когато обичаш някого, виждаш само хубавото у него. Но с младото момиче не е същото. Тя естествено мечтае за избраник на нейните години, който би й съответствал във всичко останало. Не мога да разбера, Джаспър, защо Мейбъл не избра теб. Ти би й подхождал много повече.
— Защо не е избрала мен? — повтори след него Джаспър, като се стараеше да прикрие треперенето на гласа си. — С какво бих могъл да спечеля нейната привързаност? Аз имам същите недостатъци, каквито имаш ти, но нямам достойнствата, за които те уважават дори генералите.
— Каквото и да се говори, това е чиста случайност. Колко жени съм съпровождал през гората, колко съм виждал и във форта, но към никоя не съм изпитал чувството, което изпитвам към Мейбъл Дънъм. Наистина сержантът ме бе предразположил към нея предварително, а когато я опознах малко, нищо вече не можеше да ме спре да мисля за нея ден и нощ. Аз имам желязно здраве, Джаспър, наистина желязно. Всички ме знаете като силен човек, но ако загубя Мейбъл Дънъм, няма да го преживея.
— Стига сме говорили за това, Следотърсачо — каза решително младежът и тръгна към огъня с безразличен вид. — Тия разговори не водят до нищо. Ти си достоен за Мейбъл и тя е достойна за теб. Баща й ти е оказал предпочитание и никой не може да оспори правото ти да се ожениш за нея. А интендантът с неговата престорена любов ме възмущава до дъното на душата. Според мен тази негова постъпка е по-лоша и от измяната към краля.
Двамата приятели приближиха до огъня и прекъснаха разговора си. В това време се зададе Кап, замислен и тъжен, и закрачи към тях. Той беше седял досега в блокхауса до постелята на умиращия и нищо не знаеше за събитията, станали след капитулацията на неприятеля. Самоуверената безцеремонност, която придаваше оттенък на презрително снизхождение в отношението му към всички, бе изчезнала и той изглеждаше някак оклюмал и смирен.
— Каквото и да се говори, смъртта е тъжна работа, джентълмени — каза той, като се приближи. — Ето сержант Дънъм, който е истински войник например… Дошло е време да пуска котва, а той се е хванал за веригата, сякаш не иска да я пусне през клюза98. Много обича дъщеря си и това го задържа. А пък аз, когато виждам, че на приятеля му предстои дълъг път, винаги му пожелавам бързо и благополучно заминаване.
— Да не искаш да убием сержанта, за да ускорим смъртта му — каза Следотърсача с укор. — Животът е скъп дори на старците. Колкото по-малко струва, толкова повече го ценят.
На Кап не му беше минавала дори през ума жестоката мисъл да ускорява смъртта на своя шурей, макар да се чувстваше неудобно в ролята на болногледачка, която оправя постелята на болния, и да желаеше на своя стар приятел по-бързо избавление от физическите и душевни мъки. Обиден от неправилното тълкуване на думите му, той каза раздразнено:
— На твоята възраст и при твоя опит, Следотърсачо, не е хубаво да нападаш човек, който в тежки мигове на скръб не е съумял да изкаже както трябва своите мисли. Сержант Дънъм е мой шурей и близък приятел — доколкото войникът може да бъде близък на моряка — и аз го почитам и ценя. Зная, че той е преживял достойно живота си и не виждам голям грях в това, да се пожелае на добрия човек благополучно пускане на котва в небесното пристанище. Всички сме смъртни, дори и най-добрите между нас, и не трябва да забравяме това, за да не се възгордяваме от нашата сила или красота… Но къде е интендантът, Следотърсачо? Трябва да се прости със сержанта, макар и за кратко време, защото на всекиго от нас предстои същият път.
— Мастър Кап, ти попадна точно на целта. Известно е, че правилните мисли се раждат често от главите на хора, които дори не подозират това. Трябваше да допълниш своята мисъл и да кажеш, че не само най-добрите, но и най-лошите от нас са смъртни. Интендантът не успи да се прости със сержанта. Неочаквано и за него, и за другите, той го изпревари по пътеката на смъртта.
— Много неясно се изразяваш днес, Следотърсачо. В такъв час наистина ни приличат сериозните мисли, но защо трябва да си служим с притчи.
— Възможно е думите ми да са непонятни, но мисълта ми е ясна, мастър Кап. Накратко казано, докато сержант Дънъм, като солиден и сериозен човек, без да бърза, се готви за дългия си път, интендантът го изпревари с главоломен скок. И макар че това е въпрос, по който не се осмелявам да имам свое мнение, позволявам си да мисля, че пътищата им са различни и никога вече няма да се пресекат.