Джаспър и Мейбъл седяха като осъдени, подобно на нашите прародители в „Изгубеният рай“ на Милтън100, когато извършеният грях за първи път ляга върху душите им с оловната си тежест. Те не се решаваха да помръднат, камо ли да проговорят. И двамата бяха готови в тая минута да се отрекат от щастието си, за да върнат на приятеля си загубеното душевно спокойствие. Джаспър беше блед като смъртник, докато моминската свенливост бе запалила върху бузите на Мейбъл такъв пожар, какъвто те не помнеха дори от дните, когато тя беше жизнерадостна и безгрижна. Щастието от споделената любов бе придало на лицето й особена мекота и нежност и тя изглеждаше изключително красива. Следотърсача я гледаше с нескрито възхищение. После се засмя. Смя се продължително и ликуващо, както се смеят наивните и искрени хора, когато изразяват своето удоволствие. Но смехът му секна също тъй изведнъж, както и започна. Той си спомни с болка, че тази прекрасна млада девойка е завинаги загубена за него. Повече от минута нещастникът не можа да дойде на себе си от мъка. Най-сетне се овладя и каза с достойнство, дори с известна тържественост:
— Аз винаги съм знаел, Мейбъл Дънъм, че всеки си има своя цена, но бях забравил, че не мога да се харесвам на младите, красиви и образовани момичета. Надявам се, че тази грешка не е кой знае какъв грях, ако пък е грях, аз съм достатъчно наказан за него. Не, Мейбъл, зная какво искаш да кажеш… не говори, не е нужно, чувствам това, сякаш вече го слушам. Този час не беше лек за мен, Мейбъл! Не беше лек, моето момиче!
— Час! — като ехо отвърна Мейбъл, не вярвайки на ушите си, и предателската руменина се разля отново по лицето й. — Нима е минал цял час, Следотърсачо?
— Час? — възкликна и Джаспър. — Не, приятелю, не са минали и десет минути, откакто ни остави.
— Възможно е, напълно е възможно. На мен те ми се видяха цяла вечност. Сега виждам, че щастливите мерят времето с минути, а нещастните — с месеци. Но да не говорим повече за това. Всичко е минало, излишните думи няма да прибавят нищо към вашето щастие, а на мен само ще покажат колко много съм загубил, може би напълно заслужено. Не, Мейбъл, не ме прекъсвай, не трябва. Това, което ще ми кажеш, макар и с най-добри намерения, няма да промени нищо. Джаспър, сега тя е твоя. И колкото и да ми е тежко, зная, че с тебе ще й бъде по-добре, отколкото с мен, ти имаш по-големи права и основания за това, макар че и аз не бих пожалил сили, за да й угодя, доколкото познавам себе си. Не трябваше да вярвам на сержанта! Трябваше да повярвам на Мейбъл и да разбера това, което ми каза тя при езерото. С разума си го разбирах, но нали е толкова приятно да мислиш това, което ти харесва да мислиш, и е така лесно да убедиш този, който сам е готов да се убеди. Но какво ли има повече да се говори! Мейбъл наистина се съгласи, но само за да не огорчи баща си и от страх да не попадне в ръцете на индианците…
— Следотърсачо!
— Разбирам те, Мейбъл, и никак не ти се сърдя, повярвай! Хрумна ми, че би било добре да се заселя някъде наблизо до вас, да виждам щастието ви. Впрочем по-хубаво ще е да оставя петдесет и пети полк и да се върна в шестдесети — той ми е сякаш родният полк. А най-хубаво би било да не бях се разделял с шестдесети полк. Но и тук имаха нужда от мене, а с мнозина от петдесет и пети се познавах и по-рано — например със сержант Дънъм, когато служеше в другия полк. И все пак, Джаспър, аз не съжалявам, че се запознах с тебе…
— А с мене, Следотърсачо? — прекъсна го Мейбъл. — Нима съжаляваш, че ме опозна? Няма да си го простя, докато съм жива!
— Теб ли, Мейбъл? — възкликна водачът, нежно взе ръката й и я погледна в очите. — Мога ли да съжалявам, че слънчевият лъч е пробил облаците на безрадостния ден, че светлината блесна в мрака, макар и за миг? Аз не се залъгвам с надеждата, че на сърцето ми ще бъде така леко и ще крача по земята със същата твърда стъпка, както по-рано, или че сънят ми ще бъде пак така сладък и дълбок, но винаги ще помня, че някога ми се е усмихнало незаслужено щастие. Вината не е твоя, Мейбъл, аз обвинявам само себе си, дето от глупост и тщеславие си въобразих, че мога да се харесам на такова създание. Още повече, ти всичко ми обясни, когато говорихме на носа при езерото, и аз трябваше да ти повярвам, защото младите момичета много по-добре от родителите си разбират какво им трябва. Но въпросът е решен, остава ми само да се простя с вас, за да можете да заминете. Представям си как се сърди мастър Кап и ако се забавите още малко, сигурно ще слезе на брега, за да види какво правим тук.
100
Милтън (1608–1674) — английски поет, автор на поемите с библейска тема — „Изгубеният рай“ и „Възвърнатият рай“. — Б. пр.