— Влез, сержанте, влез, драги приятелю — приветства госта си майор Лунди, когато подчиненият му застана почтително пред вратата на стаята, която служеше едновременно за библиотека и за спалня. — Влез и седни на този стол. Повиках те тази вечер да поговорим за една работа, която не е във връзка нито с разписанието на дежурствата, нито с ведомостите. Ние с тебе сме стари бойни другари и за дългото време, което сме преживели заедно, дори майорът може да се сближи със своя ординарец и шотландецът с един янки. Седни, приятелю, и се чувствувай като у дома си. Днес беше чудесен ден, нали, сержанте?
— Да, наистина чудесен, майор Дънкьн — отвърна сержантът. Макар че прие поканата да седне, той беше достатъчно дисциплиниран, за да не забрави почтителното поведение, което бе длъжен да има в случая, независимо от проявеното разположение на коменданта. — Чудесен ден беше, сър, и има надежда това хубаво време да се задържи по-дълго.
— Дано, и аз се надявам. Реколтата обещава да бъде добра и ще видиш, че нашите момчета от 55-и полк ще се покажат толкова добри фермери, колкото и войници. Никога не съм виждал в Шотландия такива хубави картофи, каквито ще извадим от новата нива.
— Да, те обещават да дадат добра реколта и дано това помогне да прекараме тази зима по-охолно от миналата.
— Животът не стои на едно място, сержанте, расте благополучието, но растат и потребностите. И ние стареем и аз вече започвам да мисля, че е време да се уволня и да си устроя личния живот. Стига ми толкова работа.
— Кралят, Бог да му даде здраве, очаква още дълга служба от вас, сър.
— Възможно е, сержант Дънъм, особено ако му е останало някое свободно подполковническо място.
— Денят, в който Дънкън Лунди получи този чин, иде бъде истински празник за 55-и полк, сър.
— И за Дънкън Лунди този ден ще бъде истински празник, сержанте. На теб не ти се е случвало да бъдеш подполковник, но си имал добра жена, а това е следващото нещо освен чина, което може да направи човека истински щастлив.
— Да, аз бях женен, майор Дънкън, но от дълги години вече никаква пречка не стои между обичта ми към краля и желанието ми да му служа.
— Как така, приятелю, ами онази бързонога сърничка с розови бузки, която виждам през последните дни във форта? Хайде, хайде, сержанте. Макар да съм вече старец, и аз бих могъл да залюбя това прелестно момиче и да пратя подполковническия си чин по дяволите.
— Ние всички знаем, че сърцето на майор Дънкън принадлежи на една лейди в Шотландия, която го чака и е готова да го ощастливи веднага, щом чувството за дълг му позволи.
— Ех, сержанте, надеждата е тъй далечно нещо — отвърна комендантът и при тези думи тъга засенчи суровото му, изрязано шотландско лице. — А и красивата Шотландия е тъй далеч. Е, тук нямам шотландско пиво и овесена каша, но затова пък имам дивеч в изобилие и толкова много сьомга, колкото в Беруик ъпон Туид42. Вярно ли е, сержанте, че хората се оплаквали от храната — напоследък сме им били давали само еленово месо и гълъби?
— През последните две-три седмици не, майор Дънкън, защото през този период птиците и елените не са в такова изобилие както преди. Някои недоволстват от сьомгата, но се надявам, че по отношение на храната няма да имаме някакви сериозни неприятности през лятото. Виж, шотландците от полка мърморят повече, отколкото е прието — искат овесена каша, а пшеничният хляб, който им даваме, не желаят и да погледнат.
42
Пристанищен град между Англия и Шотландия, там, където река Туид се влива в Северно море. — Б. пр.