Зрението и обонянието не бяха довели до нищо. Вкусът — изглеждаше нелепо. Дали Бащата не би му подсказал чрез звук?
Риг опита. Застана абсолютно неподвижно, както го беше учил Баща му, за да чува действително звуците на гората. Не само тялото му не биваше да помръдва — той трябваше да се успокои и съсредоточи, за да може да отделя наум звуците. Собственото му дишане — трябваше да го долови, а после да премине нататък, за да чуе и другите звуци около себе си. После близките звуци — припкане на мишка, подскоци на катеричка, дразнещите звуци на птича песен, ровенето на къртица.
И тогава го чу. Много далечен. Глас. Човешки глас. Невъзможно бе да различи произнасяните от него думи, ако изобщо ги произнасяше, невъзможно бе да разбере дали това е Бащата. Но можеше да определи посоката, от която идваше, и затова тръгна нататък, припкайки по пътеката, по която минаваха много сърни, за да стигне бързо. Отляво имаше невисоко възвишение, което би могло да спира звука — той искаше да го отмине. Знаеше, че отдясно има поток и ако се приближи твърде много до него, ромонът на водата може да заглуши гласа. После спря и отново замря неподвижно. Този път беше доста сигурен, че гласът е Бащиният. Беше по-уверен и за посоката.
Спира още два пъти, докато вече можеше да чува гласа достатъчно ясно, че да тича без прекъсване чак докато стигна Бащата. Трупаше избрани критики за този метод на проследяване, когато най-сетне стигна на мястото, откъдето идваше гласът — поляна, на която неотдавна бе паднало голямо дърво. Всъщност дирята на поваленото дърво все още беше искрящосиня. Рядко му се удаваше да проследи растения, защото те почти не помръдваха — само махаха с клони и се огъваха на вятъра. Но това дърво явно бе паднало само преди няколко часа и движението му при падането беше оставило ярка следа във въздуха. Риг изобщо не виждаше Бащата.
— Къде си? — попита той.
Очакваше отговор, от който стърчат бодлите на поука, но вместо това Бащата каза:
— Доста далече стигна, Риг. Ти ме намери.
— Не, не съм, Татко.
— Ти се приближи толкова, колкото аз исках. Слушай внимателно. Не се приближавай повече до мен.
— Тъй като аз не знам къде си…
— Млъкни! — пресече го Бащата.
Риг замълча и се заслуша.
— Притиснат съм под дървото — продължи Бащата.
Риг извика и пристъпи натам.
— Спри! — извика Бащата.
Риг спря.
— Виждаш колко е голямо това дърво — рече Бащата. — Ти не можеш да го вдигнеш. Не можеш да го поместиш.
— С лост, Татко, аз бих могъл…
— Не можеш да го местиш, защото съм пронизан от два клона. Промушили са корема ми.
Риг си представи болката и нададе вик, усещаше как раните на Баща му го изпълват със страх. Бащата никога не се нараняваше, Бащата никога не се разболяваше.
— Всяко движение на дървото ще ме убие, Риг. Вложих цялата си сила, за да те извикам. Изслушай ме сега и не хаби остатъка от живота ми за спорове.
— Няма да споря — рече Риг.
— Първо, трябва тържествено да ми обещаеш, че няма да дойдеш да ме погледнеш нито сега, докато съм жив, нито по-късно, след като умра. Не искам тази ужасна картина да се запечата в твоята памет.
„Няма как да е по-страшно от онова, което си представям“ — каза си Риг наум. После, отново наум, даде и отговора на Бащата: „Не е възможно да знаеш дали онова, което си представяш, е по-страшно от реалността. Аз мога да видя реалността, а ти — не, и затова… млъкни“.
— Не мога да повярвам, че не заспори веднага с мен — каза Бащата.
— Заспорих — призна си Риг. — Ти само не ме чу.
— Е, добре — рече Бащата. — Дай клетва.
— Обещавам.
— Кажи го цялото. Произнеси думите.
Тъй като Бащата го бе обучил да запомни всички думи от току-що изреченото, Риг лесно му ги повтори:
— Тържествено обещавам, че няма да дойда да те погледна нито сега, докато си жив, нито по-късно, след като умреш.
— И ще спазиш това обещание, дори и пред мъртвец? — попита Бащата.
— Разбирам твоята цел и съм съгласен с нея — отвърна Риг. — Онова, което си представям, може да е ужасно, но ще знам, че не зная дали е вярно. Докато дори ако реалността не е толкова страшна, колкото моята представа, аз ще знам, че тя е истина, и затова тя ще бъде спомен, а не плод на въображението ми, и това ще е много по-ужасно.