— Е. К., мисля, че може би имаме малък проблем. Мога добре да се движа напред, към центъра, но изглежда не мога да се върна назад към вас.
— Имате проблем с реверсивните двигатели?
— Мисля, че не. Ето какво искам да направите. Почакайте няколко секунди, след това опънете кабела… Не много силно, но достатъчно да го почувствам.
Ребка се обърна да хване кабела близо до халката на скафандъра. Той го стисна между пръстите на облечената си в ръкавица ръка, за да може по-добре да чувства опъването. В другия край Тали дърпаше. Сега Ребка трябваше да бъде придърпан към повърхността на Парадокс като риба, закачена на рибарска кукичка. Не се помръдна.
— Няма полза, Е. К. Не мисля, че изобщо мога да се движа навън. Чуйте ме внимателно, преди да направите нещо.
— Слушам.
— Трябва да приемем възможността да остана вътре завинаги. Ще опитам нещо друго, но ако изгубите контакт с мен, искам да изготвите пълен отчет за всичко, което се случи тук и да го изпратите в института по артефакти. Адресирайте съобщението и до Дариа Ланг, и до Куинтъс Блум. Ясно ли е?
— Напълно.
— Добре. Сега искам да дърпате с по-голяма сила. В същото време аз ще включа двигателите на скафандъра на максимална тяга. Чакайте, докато ви дам сигнал.
— Чакам.
Е. К. Тали се наведе над макарата.
— Дърпайте!
Тали върна цялата макара назад, за да увеличи натягането на кабела и задърпа отначало предпазливо, след това с все по-голяма сила.
— Премествате ли се?
— Нито на микрон. Дърпайте по-силно, Тали. Нищо няма да изгубим. По-силно! Силно…
Е. К. Тали заедно с макарата отлетя презглава назад. Той се изви да проследи кабела. Очевидно излизаше свободно — метър подир метър кабелът се измъкваше от Парадокс. Ала от движението беше ясно, че на другия му край няма нищо.
Ханс Ребка беше дълбоко в Парадокс, както беше планирано. Не, не както беше планирано, той изглежда беше хванат там.
Конструкторите на Е. К. Тали бяха направили едно друго нещо, което на времето трябва да са смятали за добро. То произтичаше от тяхното собствено убеждение, че един хуманоид трябва да може да мисли по-добре от човек.
За това имаше основание. Схемите на Е. К. Тали бяха с цикъл атосекунди9 и можеха да извършват милиарди аритметични операции в секунда. Той можеше да приема информация милиарди пъти по-бързо от човек. И не забравяше нищо научено. Неговото мислене беше логично, непомрачено от емоции или предразсъдъци.
Конструкторите бяха вградили цялата тази информация в банката памет на Е. К. Това му даваше огромна увереност. Той знаеше със сигурност, че никой човек не може да се сравнява с него, че той е по-интелигентен от всеки органичен ум.
А Ханс Ребка имаше органичен ум.
Следователно…
Целият мисловен процес на Е. К. Тали протичаше за по-малко от микросекунда10. Трябваше му една микросекунда да състави съобщение, описващо цялата последователност от събития при тяхното приближаване до Парадокс. Той се върна на кораба, прехвърли съобщението на главния комуникационен модул и избра координатите на Сентинел Гейт за предаване през мрежата Боуз. Когато изпрати съобщението, провери закъсненията по възлите. Сигналът щеше да достигне до Сентинел Гейт за четири-пет дни. Дариа Ланг или Куинтъс Блум дори да получеха съобщението веднага и незабавно да тръгнат за Парадокс, щяха да пристигнат може би не по-рано от десет дни.
Десет дни. Време достатъчно въздухът в скафандъра на Ханс Ребка да свърши, но недостатъчно за мислене на един бавен човешки мозък.
Но десет дни бяха почти трилион трилиони атосекунди. Достатъчно за бързия мозък на хуманоида да анализира всяка ситуация и да реши всеки възможен проблем.
Е. К. Тали изчака потвърждение, че съобщението е тръгнало по пътя към първата точка Боуз. После зададе необходимите команди, така че корабът да стои на определено разстояние от повърхността на Парадокс и включи корабния радиофар, за да може всеки доближаващ се до артефакта кораб да се насочи към него.
След това излезе навън и се обърна да види артефакта.
Е. К. Тали изпълнява спасителна мисия!
Той включи на турбо режим вътрешния си часовник, зададе максимална тяга на двигателя на скафандъра и се гмурна в загадъчния Парадокс с цветовете на дъгата.
Глава 14
Защо го е нарекъл Лабиринт?
Защо не „Въртящ се пумпал“ или „Свредел“, „Рапан“ или „Рог на изобилието“? На такова нещо приличаше въртящият се далеч в пространството артефакт. Първото впечатление на Дариа беше за мъничък въртящ се пумпал в сребърно и черно, пробиващ си път надолу. Разгледан по-отблизо, Лабиринт стоеше неподвижен на фона на звездите. Впечатление за движение надолу създаваше формата на Лабиринт — конусовидна навита тръба, скосена в единия край, с пет навивки от тъпия връх до блестящата й крайна точка. Въображението преобразяваше тази форма в полирана черупка на гигантски космически охлюв, дълъг много километри. При въртенето на Лабиринт върху най-широката част на раковината се появяваше редица от кръгови отвори, разположени на еднакво разстояние един от друг.