И тримата вече бяха облекли скафандрите и бяха взели максимум животоподдържащи средства. Д’жмерлиа спря кораба на около тридесет метра от кръглия отвор. Едно кимване с глава от страна на Дариа беше достатъчно Калик да отвори предния люк, да излезе от кораба и да влезе в първата зала.
Куинтъс Блум беше описал серия от зали с намаляващи размери, подредени като перли на огърлица и свързани една с друга чрез тесен проход. Според Блум трябваше да са шест, включително последната зала. Тя беше оформена различно и завършваше с коничен клин с малък ъгъл.
Той бе казал малко — твърде малко — за междинните зали. Беше споменал само, че в средата на третата има движещ се тъмен отвор, който вярвал, че води в друга от трийсет и седемте вътрешности. Не беше предложил никакви описания на никоя зала, освен на последната. Дариа влезе в първата зала, огледа я и разбра защо. Тя и двамата й спътници бяха забулени от нахлуваща на вълни мъгла, преместващо се сиво покривало, което непрекъснато се променяше и съдържаше в себе си дузини призрачни образи. Дариа зърна напред друг вихър, блед и намаляващ. До нея във въздуха висяха чифт призрачни додекаедри12 — като всеядните фейджи, които беше срещнала на Глистър. Преди да може да ги разгледа или да се запита как може да ги избегне, те изчезнаха в мъглата. Вниманието й беше привлечено от нахлуваща от лявата й страна мараня. Беше просто облак, отпечатан върху облак, но тя го почувства като медуза с хиляда пипала — миниатюра на Торвил Анфракт. До нея се спотайваше друг дишащ вихър, притеглящ всички онези шаващи пипала към тъмната си прегръдка. Миг по-късно и двете започнаха да избледняват, да се разтварят, да се сливат в неспокойния фон на вихъра.
Единствено сигурно за Дариа бяха стените на залата. Тя можеше да почувства тяхната твърдост, макар че не можеше да ги види през мъглата. Беше сигурна, че спрямо тях все още се движи през мъглата, убедена, че пред нея лежи отворът, който може да я заведе в съседната зала. Сензорите на скафандъра й за разстояние потвърдиха онова, което дълбоко в себе си знаеше.
Във втората зала мъглата изчезна. Беше тъмно, но когато Калик, която все още водеше, включи фенера на скафандъра си, цялата зала се превърна в безсмислен калейдоскоп от цветове. Дариа разбра отново защо може би не бяха направени никакви видеозаписи оттук. Стените на залата бяха идеални огледала, отразяващи хилядократно светлината. Тя се опита да си представи как излизащата от техните три скафандри светлина ще изглежда, след като накрая се върне при тях. Беше невъзможно. Едно неподвижно тъмно петно напред сочеше пътя към следващата зала.
В тази зала опитът им отново почиваше на онова, което беше докладвал Куинтъс Блум. Стените приличаха на извиващи се светлинни линии от мястото, където бяха влезли и се събираха в тъмен кръг на края. Това сигурно беше третата зала. Ала там нямаше никаква следа от врата, водеща към многото вътрешности. Лабиринтът се беше променил или по-вероятно бяха в един от трийсет и седемте дълги канали, които Куинтъс Блум не беше показал в неговите диапозитиви.
Калик се спря на входа на четвъртата зала. Когато се изравни с нея, Дариа разбра защо. Цялата вътрешност беше изпълнена с движеща се оранжева лапавица, мънички сипещи се частици, които покриваха вътрешността и изтичаха от входа надолу към далечния край.
Дариа спря слисана, а Калик и Д’жмерлиа се върнаха назад по коридора между залите. След малко повече от четирийсет метра те спряха и Калик направи промени в координатите на последното им местоположение. Докато Д’жмерлиа стоеше неподвижен, Калик тръгна напред и прелетя покрай Дариа с включен двигател на скафандъра на максимална мощност. В момента на влизане в новата зала тя изключи тягата на скафандъра и премина към свободно падане. Скоростта на движението й отговаряше на тази на пороя оранжеви частици. Д’жмерлиа погледна внимателно и накрая кимна.
— Идеално! — той махна с ръка към Дариа. — Елате, ако обичате, професор Ланг, ще продължим заедно. Моите уважения, но когато включваме и изключваме тягата на скафандрите, по-добре аз да контролирам движението.
Дариа беше като замаяна. Тя плуваше до Д’жмерлиа, който контролираше както нейните, така и неговите движения. Дариа обаче не изгуби инстинкта си на изследовател. Когато влязоха в четвъртата зала тя се вгледа в оранжевите частици до нейния шлем и видя, че всяка една беше като мъничка стреличка, миниатюрна ракета, остра в предния край и разделена на четири опашка в задния. Точно преди да достигнат тунела в далечния край на залата оранжевите стрелички изчезваха. Не се удряха нищо, просто изчезваха. Дариа и Д’жмерлиа продължиха да се спускат в тъмното към светлината от лампата на скафандъра на. Калик.