— Проблеми ли има? — седнал на седалката зад Луис, Куинтъс Блум най-после прояви леко безпокойство.
Ненда поклати глава.
— Промяна на мащаба на планковата константа. Може би микроскопични квантови ефекти. Ще наблюдавам внимателно, но ако нещо ви се стори необичайно, кажете ми.
Беше се случило по-напред и сега аномалията не му се струваше толкова ужасяваща. Когато настъпи, Ненда приветства квантовите неравности на тяхната среда като познати и следователно — нормални. Той не се разстрои, когато след това „Гравитас“, изглежда, се гмурна право към фотосферата на ярко пламтяща синьо-бяла звезда. Ненда обясни на Блум точно какво щеше да се случи. Щяха да летят надолу почти до врящата газообразна повърхност на звездата, след това в последния момент да отскочат в тъмната празнота.
Гмурнаха се.
След това щяха да се намерят в състояние на свободно падане и цялата светлина и енергия на кораба да се изгубят.
Изгубиха се.
И след около десет секунди енергията, светлините и гравитацията щяха да се върнат. Върнаха се.
Ненда и Блум седяха един до друг и мълчаха, докато секундите бавно течаха.
Накрая в тъмнината се чу гласът на Блум:
— Колко време казахте, че ще мине, докато имаме отново енергия?
— Само още няколко секунди. Това, което ударихме се казва хиатус13. Няма да е продължително. Ах! — в командната зала се появи трепкане на слаба светлина. — Ето я.
Енергията бавно се възстановяваше. Екраните отново затрепкаха в нормалното си състояние. На главния дисплей се появи образ, показващ пространството отвън „Гравитас“.
Ненда гледаше не по-малко възторжено от Куинтъс Блум. Той зададе команда за равномерно въртене на кораба по надлъжната му ос, така че да могат да гледат последователно във всички посоки. Беше очаквал да бъдат обградени от многолобовия Анфракт и по-близо до тях да бъдат вградените кръгови сингулярности, които екранираха Дженезий. Ако по-раншното изчезване на тези сингулярности беше постоянно, от кораба щеше да се вижда далечна картина на Дженезий. Но те щяха да са достатъчно далеч, за да не могат обитателите зардалу, да им сторят нещо.
Докато въртящият се кораб сканираше навън, Ненда не сваляше очи от екрана. Нямаше никаква следа от характерните блещукащи лобове на Торвил Анфракт — от никакъв лоб на Анфракт. Никъде на дисплея не се виждаха вградени сингулярности. Не се виждаше нищо, наподобяващо планета.
Неочаквано всички светлини отново изгаснаха. Шумът от двигателите на кораба затихна.
— Друг хиатус? — Блум беше повече раздразнен, отколкото изплашен. Този път въртенето на кораба осигуряваше достатъчно изкуствена гравитация, за да се избегне физическия дискомфорт. — Колко такива неща съществуват?
— Проклет да съм, ако зная — Луис беше повече разтревожен, отколкото раздразнен. — Очаквах само един.
Чакаха в абсолютна тъмнина. Секундите се точеха дълги като минути.
— Вижте, много бързам. Мислех, че вече сте го разбрали — лицето на Блум не се виждаше, но гласът беше достатъчно красноречив. — Най-добре е да ни извадите оттук, Ненда… И то бързо!
Луис въздъхна, затвори очи, после пак ги отвори. Нищо не се беше променило. Доколкото знаеше, хиатусът можеше да продължи вечно. Нищо, което правеше с управлението на кораба не можеше да промени положението.
— Чухте ли ме? — Блум отново се обади от тъмнината. — Казах да ни извадите от тук. Ако не можете, забравете за заплащане.
„Вече го забравям“ помисли си Ненда, но не каза нищо. Той гледаше втренчено в тъмнината, без да вижда нещо и желаеше пред тях да се появи Дженезий и да се спуснат между зардалу. Там поне знаеше какво може да очаква от тях.
Загубата на заплащането изглеждаше най-малката му тревога.
Глава 16
Дариа не понасяше идеята за робство, но от време на време виждаше предимството тя самата да бъде роб. Имаше поне едно предимство — не се налагаше да взима решения.
Д’жмерлиа и Калик я бяха последвали — и понякога я водеха — към центъра на нищото. Сега плаващи в най-вътрешната зала на Лабиринт, те търпеливо чакаха тя да им каже какво да правят.
Като че ли знаеше.
Дариа огледа гладките стени на хексагоналната зала, търсейки вдъхновение от приятните мраморни повърхности.