(— Земята ли, Пава?
— Да, Змейо мой, Кашеп. Земята Кашеп. Обикалят я цялата обикалят, Господарю Раасуау, чак до Твоята Земя стигат!)
и срещу храна, подслон и безусловна защита разнасяли новини за случващото се. Лоша поличба и срам било да оставят Разказвач гладен.
(— Ами… ако някой Разказвач… хм… направи нещо лошо, кой му държи сметка? — питаше Радослав.
Очите на Пава, с цвят на конска грива, ставаха огромни от недоумение и тя се обръщаше към също толкова потресената от змейовите речи меденоока Мава. След кратка, но енергична размяна на неразбираеми репликомимики, момичето казваше:
— Пътникът-Разказвач НИКОГА не върши нещо лошо не върши!
— И все пак, ПРЕДСТАВИ СИ, че се случи такова нещо — упорстваше Радослав. Според предположението му Пътниците бяха нещо като монашески орден със своя йерархия, закони и ръководство. И съответно — със своя мърша в стадото…
Пава разби на пух и прах хипотезите му:
— АКО… Пътникът стори нещо… СТРАННО… — отвръщаше след дълго умуване тя, — тогава селото, което го е посветило в Разказвач, отменя ритуала отменя…
— И?
— И такъв фамор не може повече да разказва, защото престава да помни ВСИЧКО да помни.
— Добре — не се отказваше Дичо, — а ако извършената постъпка е… престъпление…?
Четвърт час бе принуден да уточнява понятието, даваше примери и отговаряше на въпросите на „съпругите“ си, за да получи накрая смайващ отговор:
— Тогава Ти ще накажеш злосторника, Господарю, защото си змей!)
… В момента Радослав се питаше какво следва да се каже на странника. Но очевидно Мава знаеше по-добре какво се говори в такива случаи. Тя се надигна и сред всеобщо внимателно мълчание изрече приблизително следното:
— Господарят и Закрилник на Селото, Змеят Раасуау, в чиято Къща празнуваме сега, докато навън царува студената Нощ, нашият Благодетел и Слуга моли теб, Пътнико-Разказвачо, да кажеш, доволен ли си от храната, която ти дава Селото ти дава?
Хм, помисли си Радослав, исках по-директно, ама нейсе, девойчето е по-веща в етикета… Господар и Закрилник, а? Пукам се от гордост, майна. Или по-скоро от преяждане…
— Да, доволен съм — кратко отвърна Разказвачът.
Ако е толкова стиснат на думи, по-добре да го преименуват в Телеграфиста — помисли Радослав. Пътникът обаче продължи:
— Във всяко Село храната е вкусна, но всяка по свой начин. И мен ми допада как е приготвена у вас, добри фамори на това Село.
„Тоя що те пренебрегва, бате Дичо?“ — обади се вътрешният глас и Радослав се понамръщи.
Мава отново зачурулика — гласът ѝ, според „змея“, би засрамил хиляди човешки певици:
— Нашият облакороден Пазач, слънцеликият Раасуау, Змеят, пита теб, Пътнико-Разказвачо, добър ли подслон намираш под покрива на нашето Село намираш?
Слънцелик? С тази четина, непревърнала се още в свястна брада? Ама… колко приятно звучи…
— В села и градове съм минавал, където всяка къща има свой покрив, и в такива, където общ е той за всички къщи, както е при вас, и отговарям, че мил ми е подслонът ваш, сякаш люлката ми е тук висяла!
Сдържан хор гласове и възклицания, заедно с игриво изплъзналите се от ръцете на музикантите трели, подсказаха на „слънцеликия“, че Разказвачът е казал нещо извън правилата, като е направил на Селото страхотен комплимент.
— Любезност за любезност — рече си Радослав, понадигна се и отправи към Пътника някакво подобие на къс японски поклон. „Дали не сгафих?“
Одобрението на фаморите шумно разсея съмненията му. Той тежко се отпусна обратно върху сложната и съвършена плетка на килимчето. Мама му стара, май съм си направо надебелял, а? Махна с пръсти към Мава, че може да продължи.
Пава плахо му поднесе още едно питие, този път киселко. Радослав с въздишка отпи.
— Защитникът на Селото, Змеят, те моли, Пътнико-Разказвачо — редеше като по ноти Мава през това време, — да наситиш сега ти ушите ни със сказания за туй, що става по Света ни. Честита ли е владетелката на Борея и нейната сестра-княгиня? Върнаха ли се в света си воините-победители на снежните духове? За какво пеят ли водопадите на Куум? Кажи ни за нерриите, които плуват из просторите водни на океана! Признай, Добро или Зло надделява в небеса, земи и дълбини?